Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2010 12:49 - ЗАЛОЖНИК НА ГЕО-ТЕРОРИСТ
Автор: indreal Категория: Други   
Прочетен: 2512 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 21.05.2010 12:51


Първо дойде новината, че летището на Брюксел е затворено за полети. Малко след това бе съобщена и причината за такова крайно действие: бил изригнал някакъв вулкан. Реших, че е станала грешка, защото Европа и такъв катаклизъм някак не се връзват. Дори когато ми съобщиха причината долових известна доза неудобство в тона. Най-вероятно се дължеше на дълбоко вкорененото убеждение, че фаталните изригванията на вулкани, успяващи да объркат живота на хората, се случват само в други части на света, но не и на Стария континент. Оказа се обаче вярно. Във възможно най-далечния край не Европа изригнал вулкан с непроизносимото име Eyjafjallajokull [ˈeiːjafjatlajœːkʏtl], който сложи в малкия си джоб всички терористи, действали в последните години на територията на континента. При това не по броя на жертвите, защото в това отношение вулканът се оказа благосклонен, а по постигнатия ефект. При всички взривени сгради, влакове, коли и автобуси, никой не успя да блокира въздушния трафик над цяла Европа. Само терористите от 11 септември успяха да затворят пространството над САЩ, но за по-малко време. Макар и да не се виждаше с просто око, облакът пепел от вулкана успя осезаемо да вгорчи живота на хиляди хора, обърка плановете на много компании и предизвика такива финансови загуби, че започнаха да се прокрадват опасения за нова рецесия. Така че не е изненадващо, че на целия този апокалиптичен фон статусът ми във Facebook от 18 април беше Stuck in Brussels... Maybe forever!!! Редовно висях в интернет с надеждата най-сетне да прочета новината, че въздушното пространство е отворено. Вместо това попадах на всевъзможни сърцераздирателни истории за хора, предимно американци, борещи се от различни краища на Европа да се доберат до Мадрид, където по това време се намираше едно от малкото отворени летища. Споделяха се драматични преживявания за наемане на автомобили срещу суми, надхвърлящи по няколко пъти и най-високите тарифи, или пък за безчовечието на авиационни компании, предлагащи билети на баснословни цени. В началото приемах тези истории само от информативната им страна. С напредване на времето обаче нищо в заложническият ми статут не се променяше, така че от един момент насетне започнах да си давам сметка, че в все пак и аз ще трябва да се прибера, но как ли и на каква цена?
Най-накрая решението беше взето – Европа ще се прекосява с автобус. След множество телефонни разговори най-накрая се сдобих със заветния билет до София. В уречения ден рано сутринта бях на автогарата до Северната гара на Брюксел, където беше пълно и с други закъсали пътници на свалените на земята авиокомпании. В уговореното време автобусът, разбира се не пристигна. Когато най-сетне успях да се свържа със стюарда, разбрах, че още не са излезли от Антверпен. След още няколко промени на евентуалния час на пристигането, автобусът най-сетне се появи. И понеже присъствието му на тази автогара се оказа леко нелегално, беше спрял някъде зад всички останали рейсове. Може би шофьорите бяха преценили, че така шансът да ги видят и да наложат санкции е най-малък. Но това е отделна тема. Няма да се спирам подробно и на факта, че с един от шофьорите някога бяхме заедно в армията. Но пък искам да подчертая, че рейсът беше почти препълнен. От останалите пътници разбрах, че от Амстердам до Брюксел е действал на принципа на маршрутка, въртейки през всякакви градове, градчета и паланки, стига да е имало заявка за закъсали пътници, искащи на всяка цена да се доберат до татковината. След Брюксел процедурата остана на същия принцип – спряхме в Аахен, от където събрахме 3ма пътинци, след това минахме през Кьолн за още двама, а накрая се отбихме и до Бон, от където се качи едно момиче, за да заеме последната свободна седалка. Пълни до козирката най-сетне се отправихме на изток.
С останалите братя по съдба се възмущавахме от недалновидността на шефовете на автобусни фирми, които не пускат допълнителни рейсове, за да се възползват от ситуацията, предоставяща им невероятна възможност за неочаквани, но гарантирани печалби. От шофьора-събоец обаче разбрах, че фирмата им е мобилизирала всички налични автобуси в движение, за да обикалят из Европа в събиране на хора в подобно на моето и на останалите пътници положение. Проблемът им бил, че просто не разполагали с толкова превозни средства, колкото им се искало, за да покрият всички дестинации. Броят на шофьорите очевидно също е бил проблем за собствениците, тъй като по график, след като ни доставеше в София, почти веднага моят човек трябвало пак да тръгва на курс, този път за Лондон. През целия път оглеждах небето, но не видях и една от характерните дири, оставяни от самолетите. Противното много би ме разстроило, защото щеше да означава, че тръгвайки на това убийствено прекосяване на Европа съм се прецакал много яко. Още повече, че освен билетът за вече отменения полет, имах и още един за средата на следващата седмица, при това за деня, в който евентуално щяхме да пристигнем в София. Когато автобусът наближи летището на Франкфурт затаих дъх, но и там, за разлика от друг път, сега беше мъртвило. Докато се отдалечавахме от него обаче на хоризонта се появи захождащ за кацане самолет. Огледах се и разбрах, че далеч не съм единствения, който го е забелязал. Никой обаче не реагираше – всички, без изключение, само напрегнато се взираха в него. Идваше от изток, и когато наближи различих характерните очертания на Boeing 747, което ме успокои, че явно става дума за презокеански полет, идващ някъде от Азия. С други думи очевидно небето над Европа все още беше затворено и перцакването ни не беше пълно. Ако не друго, поне оцених качествата на обединена Европа – първата граница, на която спряхме, беше между Унгария и Сърбия. Минахме граничния контрол неочаквано бързо. Предварително знаех, че този път, като никога, българското външно министерство се беше сетило да изпрати нота до сръбското правителство с молба да осигурят преминаването през страната на закъсали като нас само с лични карти. Сещате се, че тръгвайки за Европа малко хора си взимат международните паспорти. При това пътуване аз си носех моя единствено защото личната ми карта изтичаше по време на престоя ми в Белгия. Така или иначе сърбите ни пропуснаха и на двете граници без никакви усложнения. Което обаче не може да се каже за нашите гранични служители. Стигнахме до българската граница,  където граничните полицаи спазиха старата традиция да свалят всички пътници от автобуса. Наредихме се в колона пред гишето на една отегчена до смърт граничарка, която с кисела физиономия и подчертано маниерни жестове бавно-бавно ни пропускаше на родна земя. Всички пътници се събрахме отвъд бариерата и зачакахме да дойде и автобуса, но това все не се случваше. Нощта се беше спуснала, така че много скоро започнахме да зъзнем от студ. Бариерата пред рейса така и не се вдигаше. След доста време най-сетне го пропуснаха, но когато спря пред нас вратите му не се отвориха. Малко след това единия от шофьорите ни съобщи, че чакаме за митническа проверка. Тая новина до толкова ни хвана неподготвени, че в първия момент никой не можа да реагира. Малко по късно се появиха и двама митничари. Видът им беше шокиращ: и двамата бяха поне по 150 кг живо тегло. Бяха толкова дебели, че когато тръгнаха да се качват в автобуса не на шега се притесних, че няма да успеят да се проврат през вратите и ще се заклещят! Все пак минаха и започнаха да ровят из салона. По едно време единия взе да мига с фенерче. Очевидно това трябваше да означава нещо, но всички гледахме втренчено без да имаме и най-малка идея какво се очаква от нас. На помощ ни се притече единият от шофьорите, който ни разтълкува действията на дебелия – светлинната сигнализация означавала този, който седи на това място, да се качи, за да дава обяснения. Действието се повтори още няколко пъти и накрая митническата проверка приключи с конфискуването на 2 стека цигари, тъй като всеки имал право да внесе от Сърбия максимум 2 кутии. След като по този начин (евентуално) бяха осигурени постъпления за бюджета на държавата, най-сетне се отправихме към София. Така, след убийствените 33 часа път в седнало положение, от което накрая заемаш формата на стола, а от един момент насетне направо изпадаш в нещо като летаргия, съпроводена с дрямане или празно взиране в полубудно състояние, най-сетне се прибрахме. В момента на напускането ни на автобуса новината, че европейското небе е било отворено още от сутринта, мисля че не вълнуваше никой. По-важното беше, че се бяхме измъкнали от заложничеството на гео-терориста Eyjafjallajokull и бяхме на крачка или две от вкъщи.


Тагове:   вулкан,   Брюксел,


Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1619240
Постинги: 267
Коментари: 695
Гласове: 2865