Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01.2015 14:22 - Краят на линията – превръщането на железопътното номадство в нещо от миналото
Автор: indreal Категория: Други   
Прочетен: 3903 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 29.01.2015 16:00


 В няколко предишни истории (тук, тук и тук) разказах за различни аспекти на железопътното номадство. Сега стигаме до (може би) неизбежната последна гара на това пътешествие.

image
"В някой друг град, някой друг ден може да бъде и по-добре", е заглавието на тази снимка, приложена като илюстрация към специален материал за железопътните номади на Споукан, написан от Дороти Рошон Пауърс и публикуван в Spokesman-Review през ноември 1958 г.

Гюс Мелонас е регионален говорител на BNSF Railway – втората по-големина товарна ж.п. мрежа в Северна Америка. Израснал в началото на 60-те в къща край гарата на Уишрам, Вашингтон, заедно с неговия брат близнак ходят  редовно в парка близо до дома им, за да посещават "скитниците" – мъжете, които странстват из страната с товарните влакове, а между пътуванията си устройват биваци с подръчни материали, където да живеят.

"Скитниците ни даваха лакомства и ни разказваха влакови истории" си спомня Мелонас. "Никога не е имало проблеми с тях. Винаги са били приятелски настроени."

Когато Гюс Мелонас последвал стъпките на баща си и на своя дядо, започвайки в средата на 70-те работа като железничар, той през цялото време се натъква на железопътни номади – както по влаковете, така и в техните лагери край релсите.

Но сега?

"Не мога да си спомня последния път, когато действително съм видял човек на вагон", казва Мелонас.

Днес културата на железопътните номади е почти мъртва, освен в литературата, киното и въображението на хората. Какво, по дяволите, се е случило междувременно?

Железопътните номади за първи път се появяват на американската историческа сцена в средата на 19 в., когато железопътният транспорт се очертава като основен начин за придвижване из Съединените щати. С края на Гражданската война уволнените ветерани масово се качват на влаковете в търсене на работа и нов живот.

В началото на 20 в. един нюйоркски  вестник изчислява, че около 700 000 души, предимно мъже, редвовно странстват по ж.п. релсите. По време на Голямата депресия броят на железопътните номади рязко нараства, и както отделни мъже, така и цели семейства започват да пътуват с товарни влакове из страната в търсене на работа.

През 1937 г. представител на службите за правоприлагане в щата Юта докладва, че между 50 и 100 железопътни номади минават ежедневно през неговия град, и предлага да бъдат въдворявани в работни ферми за срок от 90 дни. Предложението му влиза в новините и става достояние на цялата страна.

Въпреки недоверието, с което властите гледат на железопътните номади, обществото ги счита за по-добра порода скитници, тъй като те по презумпция са готови да работят срещу храна. Боб Грандинети, пенсиониран полицай от Споукан, Вашингтон, си спомня как майка му и околните съседи са давали на железопътните номади сандвичи. "Ако имате някаква работа из двора, те винаги се наемат да я свършат", казва той.

Железопътните номади, превърнати в нещо романтично от киното, книгите и музиката, стават символ на свобода и приключения, а не само на изпаднали мъже, на които късметът в живота е обърнал гръб. Така например в средата на 70-те цитираният вече железничар Гюс Мелонас среща професор от универитета в Сиракюз, Ню Йорк, който е поел на пътешествие с товарните влакове просто за идеята. "Друг беше професионален тенисист, който пътуваше от Южна Калифорния за тенис турнир в Сиатъл", допълва Мелонас.

Но ако изстържете тънкото бляскаво покритие, бързо бихте открили далеч по-мрачни черти на железопътното номадство.

През 1958 г. репортерът на Spokesman-Review Дороти Рошон Пауърс интервюира мъжете от биваците край железопътните мостове на Споукан и между другото пише: „Там цари самота и разруха... мръсотия, ръждясали консервени кутии, и паянтови укрития срещу вятъра, построени от изхвърлени кашони.

image

image
Жената в дясно е Дороти Рошон Пауърс по време на срещите й с железопътните номади край Споукан.

Дейв Уол за първи път започва работа в Обединената евангелистка мисия на Споукан преди повече от 20 години, когато все още е било обичайно железопътни номади да идват в мисията, за да получат храна. Един ден той среща човек, който не може да ходи. Докато пътувал с влак, се завил с мръсна изолация, намерена в товарен вагон. Последвала гнойна инфекция, която в крайна сметка прерастнала в гангрена. Човекът остава в мисията за дългосрочна възстановителна програма. Един ден, докато Дейв Уол разговарял с него, мъжът чува сирената на минаващ наблизо влак и казва: „Той ме призовава, Дейв. Не знам дали ще мога да остана.” И не могъл.

Краят на културата на железопътните номади

Дик Боси, пенсиониран железопътен работник, построява своя дом на един хвърлей от ж.п. линията близо до Сандпойнт, Айдахо. Той седи на своята слънчева веранда и наблюдава как всеки ден около 25 влака минават покрай къщата му. Живее там от осем години, и за това време никога не е видял железопътен номад да се вози на товарен влак. Причината е, че съвременните вагони вече не са удобни за нелегално качване и возене.

image

В миналото железопътните номади скачали върху открити платформи или се намърдвали в закрити, „конски” вагони, чиито врати преди това много лесно успявали да отворят. Дик Боси разяснява, че „днес много от железопътните вагони са интермодални контейнери, превозвани с кораби, камиони и влакове, и са запечатани подобно на консерви с риба тон”. Други железопътни вагони са хладилни. „В тях не може да се влезе, защото имат специални ключалки.”, казва Боси и допълва, че „на почти всички съвременни железопътни вагони липсват повърхности, за които можеш да се захванеш или пространство, където да се седне. Някои дори имат прозвището „самоубийствени вагони.”

image

Друга причина за края на железопътното номадство е промяната в корените на тази култура.

През 90-те полицай Боб Грандинети от Споукан забелязва, че благите бездомници от детството му са изчезнали. За разлика от някогашните странстващи работници, новите железопътни номади често формират банди, за да ограбват, а понякога и да убиват.

С подкрепата на полицията и градските власти, Боб Грандинети провежда кампания за освобождаване на Споукан от железопътни номади, особено от членовете на Freight Train Riders of America (Ездачите на товарни влакове на Америка), които пият подсилено вино Thunderbird като част от техния скитнически код.

Когато градът започва да спазва наложената забрана за продажба на подсиленото вино в районите до железопътната линия, много от "ездачите" започват да подминават Споукан.

image

През 1997 г. във временен лагер на бандата от железопътни номади Freight Train Riders of America, разположен по поречието на река Споукан, полицейският служител Боб Грандинети фотографира всеки член на бандата за своите архиви. Благодарение на действията си срещу „ездачите”, Грандинети става национално признат експерт по бандата.

През 90-те железопътните компании на територията на САЩ започват да предприемат по-решителни мерки срещу нарушителите. Заради вълната от антитерористични мерки, заляла страната след 11 септември, следват още повече репресии срещу железопътното номандство.

"Най-голямата промяна в моята кариера настъпи с налагането на акцента върху безопасността", казва Мелонас. "Дори и на железничари на смяна не е разрешено да се качват на движещи се влакове."

Още от 1900 г. Брит, Айова, е ежегоден домакин на Националния събор на железопътните номади. Те присъстват там през целия 20-ти век, но днес при липсата на реални скитници, събитието закономерно се е превърнало в спонсориран от щатската управа най-обикновен панаир. Така например сред сувенирите за продажба вече могат да се намерят магнити за хладилници и топки за голф – неща, които никога не бихте намерили в раницата на един истински железопътен номад.

Източник



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1204861
Постинги: 261
Коментари: 695
Гласове: 2850