Животът в Аляска е доминиран от три фактора: нейният размер, отдалеченост и климат. През 1950-те години, в леденото сърцето на Студената война, ФБР и военните се сблъскват със сериозен проблем: ако съветските войски преминат Беринговия пролив и нахлуят в Аляска, кой ще бъде там, за да им се противопостави? Територията (тогава Аляска все още не е щат) е твърде необятна, отдалечена и трудна за отбрана от  военните, но пък е прекалено стратегическа, за да бъде оставена беззащитна.

Отговорът на този труден въпрос е известен като Операция „Корито за пране” или просто „Проект Аляска”. За девет години, от 1951 г. до 1959 г., по линия на „Проект Аляска” ФБР и военновъздушните сили (ВВС) обучават и въоръжават постоянните жители на Аляска – миньори, пилоти и рибари – за организиране на съпротива срещу съветската сила, и всичко това докато оцеляват в суровата и безмилостната пустош. Проектът е пазен в тайна до 2014 г., когато са декласифицирани документите, описващи подробно плановете как от героите на Джек Лондон и Джеймс Бонд да бъде създаден един събирателен образ, който да осъществи отпор срещу агресора.

Страхът от съветска инвазия в Аляска не е само симптом на параноята, характерна за ерата на Макарти. След Втората световна война САЩ и СССР действат един към друг в Европа сякаш са ядосани кучета, обикалящи около пържола. Докато Вашингтон и Москва се дебнат зорко на Стария континент, задниците им в Аляска и Сибир са разделени само на 4 км един от друг[1]. Изтребители, прелитащи над Берингово море, и руски постове в Арктика от време на време смущават американските радиочестоти. В очите на американските военни стратези едно съветско превземане на Аляска ще предостави на врага изобилие от писти, с чиято помощ да започне нападения по западния бряг срещу Долните 48 (американските щати между Мексико и Канада). Трябва да се има предвид, че всички тези опасения са от времето преди появата на междуконтиненталните ракети и на бомбардировачите с далечен обесг на действие.

Диомидовите острови, разположени в средата на Беринговия пролив

Стивън Хейкокс, историк от университета в Анкъридж, Аляска, отбелязва, че през 50-те "в небето над Аляска през цялото време имаше бомбардировачи Б-52, готови да бъдат изпратени към Съветския съюз", както и четири активни площадки за ракети земя-въздух, близо до Анкъридж. "По време на Студената война в Аляска винаги имаше тревога", казва Хейкокс.

Правителството реагира на заплахата от СССР като обучава десетки жители на Аляска как да водят партизанска кампания в дивата пустош. Инструкциите са да бъдат привличани за агенти само постоянни жители на Аляска със съответното препитание, за да имат основателна причина да се намират на територията. Бъдещите агенти не трябва да са на официална служба във въоръжените сили, нито под някаква форма да са служители на правителството, така че след агресията да не станат военопленници или да бъдат интернирани.

Сред разсекретените документи има профил на типа американски гражданин, който от ВВС биха искали да наемат тайно, за да защитава Аляска при съветско нашествие. "[Той е] професионален фотограф в Анкъридж; има само една ръка и се счита, че няма да бъде от полза за неприятеля в група за трудова повинност... ", четем в изпълнения с изненадващо въображение доклад на ФБР, на чиято база следва да се вербуват кадри за Програмата. "Той е пилот на малък самолет; той е радиолюбител-аматьор; той е лицензиран ловец или рибар и е достатъчно вещ в изкуството на оцеляването; той е пилот на малък самолет; той е сравнително интелигентен, особено хитър, и притежава достатъчно физическа сила и смелост, съдейки от предложението му да ръководи група от хора, които да ловуват кодиакска мечка, въоръжени само с лъкове и стрели". Във ВВС са убедени, че ако подобен човек бъде вербуван, той в най-висша степен ще бъде способен да изпълни мисиите, които му бъдат възложени.


Документът, в който се описва типа американски гражданин, който би бил идеален за участие в  „Проект Аляска”

Спорно е дали правителството изобщо успява да намери своя идеален кандидат, който да е еднорък фотограф-ловец на мечки, пилотиращ самолет, но е сигурно, че в крайна сметка много мъже са привлечени за участие в Програмата. В доклад от 1977 г. за Службата за специални разследвания на военновъздушните сили на САЩ (OSI), капитан Кърт K. Кънза заявява, че 89 агенти са били обучени да работят в мисии под прикритие в Аляска след съветската инвазия. Идеолозите на операцията търсят мъже, които са свикнали да прекарва дълги периоди от време в суровата пустош на Аляска. И тук срещаме един колкото стряскащ, толкова и наглед ирационален институционален расизъм – в плановете на правителството директно се препоръчва коренните жители на Аляска – ескимоси, индианци и алеутци – да не бъдат привличани към Програмата, тъй като алкохолизмът сред тях е твърде широко разпространен, а и лоялността им към САЩ е подложена на съмнение по презумпция.

Избраните за Програмата са транспортирани до Сиатъл, където минават курсове за овладяване на техники по парашутизъм, разузнаване, патрулиране, подривно дело и близък бой, ориентиране по карта и полева картография, зимно и лятно арктическо оцеляване, използване на симпатично мастило, тайно фотографиране и тайно проникване в обекти, а така също и на методи за създаване на мрежи от информатори. Съгласно инструкциите, обучението преминава индивидуално, тъй като агентите не трябва да се познават по между си.

Веднъж обучени, те се нуждаят от оборудване. Джон Клое, пенсиониран военен историк, раказва, че докато през 1980-те работи във военновъздушната база Елмендорф в Анкъридж, е гледал 16 mm филм, показващ скривалищата, подготвени за целите на операцията. Разполагани са предимно на отдалечени места. Военните съзнават, че не могат да защитят огромните пространства на Аляска, така че решават армията да отбранява само базите си. "Затова създадоха скривалища, пълни с всичко необходимо за водене на партизанска война", допълва Клое.

Първоначалните планове предвиждат построяването на 100 предни поста, но при реализацията на проекта бройката е значително намалена поради трудностите с изграждането на хранилищата в дивата пустош на Аляска. Скривалищата, чийто точен брой не е известен, плътно следват ж.п. линията между Сюърд, Анкъридж и Феърбанкс, както и тези, намиращи се в близост до Ноум и Гълина. По местата, където има дървета, военните обикновено изграждат хранилищата върху стволове, подобно на вишки, за да са на височина поне 4 м над земята, така че оборудването да може да бъде достъпно и през снежната зима. В тундрата скривалищата са представлявали дълбоки по 2 м землянки, изкопани във вечно замръзналата земя.


Може би така са изглеждали някои от тайните хранилища

Във всяко хранилище е складирана екипировка за оцеляване от рода на 150-метрово катерачно въже, алпийски котки, анораци, ескимоски панталони, муклук (меки високи обувки, традиционно направени от кожа на северен елен или от тюленова кожа, носени от народите, обитаващи арктическата тундра), ръкавици, калпаци, раници, снегоходки, ски, щеки, обувки, портативна печка, хранителни проциони, спални чували, бензин, карти, компаси, фенери и огледала за сигнализация, платнено кану с гребло и спасителна жилетки. Оборудване за кучешки впряг или извънбордови двигатели са включвани при специални обстоятелства.

Следва списък на по-специализирано оборудване: полуавтоматична пушка с калибър .30-06 Springfield (7,62Ч63 мм) с оптически мерник с 4-кратно увеличение, пистолет .22 калибър с шумозаглушител, бинокъл, късовълнова радиостанция, гарота (стоманената тел, каквато използват главорезите във филмите за мафията, за да удушват хора), и взривни вещества, които биха могли да се използват за диверсии или за разрушаване на скривалището, ако има опасност да попадане в ръцете на врага. Има оставени на разположение и 500 $ в златни монети, което се равнява на 5000 $ по днешен курс.

Според документите, агентите са разделени на клетки от шестима или седмина, оглавявани от цивилен "директор". В случай на нахлуване, директорът ще отиде до скривалището, от където ще започне работа, изпращайки своите подчинени на индивидуални, предимно разузнавателни мисии, когато и както сметне за необходимо. Комуникацията трябва да се осъществява само между агента и директора, но никога между отделните агенти. Някои документи внушават, че основната отговорност на директорите ще бъде да подпомагат масовата евакуация на цивилните от окупираните територии; други посочват, че ще търсят и спасяват свалени в битка американски летци. От агентите се очаква да останат в пустоща за дълго време, затова скривалищата осигуряват престой на човек за цяла година.

Докато разсекретените документи хвърлят светлина върху съдържанието на скривалищата и как биха се използвали, все още е малко известно кои са бил наети за операцията. В разсекретените документи имената на агентите са заличени, а всички вербувани, които през 50-те години са били между 40 и 50 годишни, най-вероятно вече не са между живите.

Но исканията, подадени към ФБР, за проверка на бекграунда  на някои от вербуваните, дават известна представа за типа мъже, които са били привлечени към Програмата. Един от тях е Айра Вайзнър, мъж с неизвестна професия, живял в Рампарт, Аляска – миньорски град на златотърсачи по поречието на река Юкон. Друг е Гай Реймънд – миньор в Лост Ривър, който е роден през 1900 г. в Харди, Небраска. На всяко рамо имал татуировка – кама на лявото и орел на дясното.

При още една проверка в документите се открива заличеното име на човека, но не и неговата професия – главен мениджър на Рийв Алеутиън Еъруейз. Единствен на тази длъжност е бил основателят на авиокомпанията Боб Рийв, по-известен като "глетчерния пилот".

Рийв е роден през 1902 г. в щата Уисконсин, и още като млад е твърдо решен да не умре там. Записва се в армията на 15-годишна възраст, за да се бие в Първата световна война, а след това работи на търговски кораби в Китай и СССР. След завръщането си в САЩ първо се научава да лети на биплан Curtiss JN-4 (известен и като Curtiss Jenny). Става въздушен куриер и разнася пощенски пратки между Лима (Перу) и Сантяго (Чили), като поставя скоростен рекорд по маршрута. След това започва да лети на Fairchild 51 – самолетът, на който ще остане до края на кариерата си. Страстта на Рийв за пътешествия е незадоволима и го кара да се промъкне на един параход, с който през 1932 г. пристига в Аляска.

През следващите четири десетилетия Рийв ще се превърне в един от най-известните пилоти в историята на Аляска. Получава своето прозвище заради склонността си за дръзки кацания върху леда. За първи път влиза в заглавията, когато самолетът му е хванат в мъгла по време на полет през Аляска със семейство с бебе на борда. Рийв приземява машината си върху замръзнала река и успява да запази живота на всчики през нощта, когато температурите падат толкова ниско, че чаша горещ чай, оставена на няколко метра от огъня, замръзва напълно в рамките на няколко минути.

Когато смелите му подвизи започват да пълнят страниците на вестниците, Рийв е засипан от писма на почитатели. Едно от тях идва от жена на име Джанис, която е от град в Уисконсин, отдалечен само на няколко километра от мястото, където Рийв е израснал. След известна кореспонденция Джанис отлита за Аляска, за да се срещне с Рийв и през 1936 г. вече са женени. През 1946 г., непосредствено след Втората световна война, Рийв основава компанията Рийв Алеутиън Еъруейз, на която е президент и генерален мениджър до смъртта си през 1980 г.

През целият си до голяма степен документирана живот, Боб Рийв никога не е давал повод да се допусне, че може би е бил част от тайна антисъветска мрежа в Аляска, казва синът му Ричард Рийв. Но добавя, че това определено е в рамките на възможното, защото му е правило впечатление, че баща му винаги е бил в много приятелски отношения с военните от военновъздушната база Елмендорф. "Така че изобщо не бих бил изненадан", завършва Ричард.

Операция „Корито за пране” окончателно е прекратена през 1959 г. поради разходите за издръжка на агентите (всеки един е получавал между 2500 $ и 3000 $ годишно, равняващи се на 30 000 $ по днешен курс) и сложната поддржка на скривалищата, които ежегодно понасят тежки удари от суровия климат на Аляска.

Дебора Кидуел, настоящият официален историк на OSI, пише, че скривалищата "още много години служили за мирновременни цели." След края на „Проект Аляска” скривалищата са превърнати във временни убежища за оцеляване на пилоти, чиито самолети са претърпели аварии насред пустоща. Вероятно преди това от там са изнесени снайперските пушки и пистолетите със заглушители, да не говорим пък за златото. До 1961 г. всички скривалища са напълно изоставени. В материал, публикуван през 1988 г. в издание за военна история, се споменава, че много от скривалищата са "разграбени от трапери и др." Опитът през 1989 г. на Инженерния корпус на американската армия да ги намери е неуспешен.

Но нека отново се върнем на Боб Рийв, който най-вероятно е бил част от проекта. Когато през 50-те някой го попитал дали жителите на Аляска се страхуват от руснаците, имайки предвид, че те биха могли да си махат един на друг през Беринговия пролив, по всичко личи, че в отговорът си Глетчерния пилот е вкарал прикрито намигване към Операция „Корито за пране”. "Не, по дяволите," отговаря той, според биографа му Бет Дей. "Ако не ги свалим като гълъби още преди да са стигнали до Аляска, ние, жителите на Аляска, всеки с по половин дузина оръжия и боеприпаси, просто ще им изкъртим зъбите."

Или ще ги удушат с гаротата – според случая.

[1] Беринговият пролив в най-тясната си част е широк 82 км, но най-близкото разстояние между териториите на САЩ (Малък Диомидов остров) и Русия (Голям Диомидов остров) е едва 3,8 км.