Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.08 16:03 - Инуитката, която оцелява сама в Арктика
Автор: indreal Категория: История   
Прочетен: 271 Коментари: 0 Гласове:
2



Ада Блекджек не притежава умения за оцеляване в дивата природа, когато се оказва принудена да се грижи за себе си на самотен остров насред Арктика, надживявайки четиримата си спътници

image

С изключение на полярните мечки, един непогребан труп и малка домашна котка на име Вик, в края на юни 1923 г. Ада Блекджек се оказва сам-сама насред студения остров Врангел. Вече са минали близо две години, откакто шхуна я е оставила на брега заедно с четирима млади бели изследователи, чието намерение било да претендират изолираният арктически остров за владение на британската корона.

Ада Блекджек е дребна 23-годишна жена от народността инупиак, която се озовава на о. Врангел в качеството й на шивачка към експедиция. Работата й е да шие дрехи от животински кожи, за да могат членовете на експедицията да оцелеят в тежките условия на северната зима. Екипът планира да живее шест месеца, разчитайки на запасите си, преди да бъде заменен от нов екип. Но когато през лятото на 1922 г. корабът не се появява, оцеляването на членовете на експедицията е под въпрос. Трима от мъжете се отправят с кучешки впряг по леда на юг към Сибир, за да търсят помощ, оставяйки Блекджек сама да се грижи за четвъртия член на експедицията – Лорн Найт, който е повален на легло от скорбут.

Ада Блекджек е висока едва 150 cm и тежи 45 кг, и макар да произхожда от инуитите, не притежава никакви умения за живот сред дивата природа, тъй като е отгледана в християнска мисия. Независимо от това, тя се научава да ловува и да залага капани, събира корени, влачи плавей за огъня, шие си дрехи, успява да се измъква невредима от гладните полярни мечки и се грижи за болния Найт. След като през юни 1923 г. той умира, Блекджек се вкопчва в оцеляването сред заобикалящата я на 2800 квадратни мили гола пустош от тундра и лед, където летните температури се движат около -1оС. Живеейки сред студена самота в продължение на две години, тя често проверява хоризонта за спасители. Накрая не е сигурна какво ще дочака първо: скорбут, кораб или умопомрачение в резултат на нервен срив.

Експедицията до остров Врангел е любопитен и загадъчен епизод от историята на изследването на Арктика: в най-добрия случай е пример за шокиращо високомерие, а в най-лошия – на убийствено пренебрежение. След години на експедиции в Далечния север Вилхялмур Стефансон (Vilhjalmur Stefansson) – харизматичен канадски изследовател и етнограф – вярва, че британците трябва да предявят претенции над остров Врангел в качеството му на бъдеща въздушна база, метеорологична станция или дори територия за еленовъдство. Единственият проблем е, че британците нямат интерес, а канадското правителство отказва да финансира експедиция. Междувременно Стефансон си е спечелил спорна репутация, след като корабът Karluk, използван в предишна експедиция, е отнесен от дрейфуващ лед, което води до смъртта на 11 мъже, някои от които загиват именно на о. Врангел.

Независимо от това, Стефансон като един гласовит самопропагандатор на идеите си, не изпитва никакви трудности да привлече за участие в арктическото начинание четирима млади мъже, гладни за приключения – това са 20-годишният Алън Крофорд; 19-годишният Милтън Гейл и 28-годишните Лорн Найт и Фред Маурер. Самият Стефансон никога не е имал намерение да се включи към екипа. По това време той е зает с изнасянето на цикъл от доходоносни лекции в САЩ, но лично финансира провизиите, нужни за първите шест месеца на експедицията. Негова е идеята мъжете да наемат семейства инуити, които да ловуват, да готвят и да правят дрехи за тях. Същевременно успява да убеди членовете на експедицията, че Арктика е „приятелско” място, което може да осигури много храна. Остава само да побият там британски и канадски знамена.

image
Експедицията на о. Врангел

Почти от самото начало екипът има лош късмет и взема погрешни решения. Имат идея да купят умияк – лека лодка от дърво и кожа, която да ползват за лов, но се подиграват на исканата цена от 120 долара. Вместо това купуват много по-малка кожена лодка, чийто нисък борд лесно загребва вода, както и тромава дървена дори. Наемат семейства инуити, които да ги придружават – често срещана практика при арктическите експедиции от онова време. Повечето представители на коренното население така и не получават достатъчно признание за важната си роля в осъществяването на европейските и американските експедиции. В деня на отпътуването от Ноум, Аляска, всички инуити, с изключение на Ада Блекджек, размислят и се отказват от участие. „Твърде рисковано”, казват те.

Ада Блекджек няма личен интерес да претендира далечни територии за чужди империи. Тя се съгласява да участва в експедицията, защото се нуждае от пари. Загубила е две от трите си деца и се е развела със съпруга си, който я биел и обричал на глад от години. Останала без стотинка, Ада Блекджек е принудена да остави Бенет, единственото си оцеляло дете, страдащо от туберкулоза, в сиропиталище. Отчаяна, тя се присъединява към експедицията, за да плати за медицинската помощ. Когато разбира, че никой от останалите инуити няма да дойде, тя също се замисля да се откаже. „Първоначално си помислих да не тръгвам”, разказва Ада Блекджек пред един репортер по-късно. „Но реших, че няма да е честно спрямо момчетата, затова почувствах, че трябва да отида.”

Експедицията пристига на о. Врангел през септември 1921 г. Мъжете започват да се занимава с научни наблюдения и ловуване, което им се удава трудно без умияк. Ада Блекджек шие дрехи, но често изпада в състояние на отчаяние и самота. Тя се страхува от Найт, който е огромен, силен, гръмогласен и се обръща към нея с „жено”. С течение на времето обаче екипажът се сближава, седейки край огъня, стъкмен от довлечени от теченията дървета. Когат привършват запасите си, започват да се хранят с ястия от моржово месо и топена меча мас.

image
Лагерът на експедицията на о. Врангел

Към края на второто лято екипът изчерпва храната си, но не и своят оптимизъм. В дневниците си мъжете не звучат загрижени, че килерът им не е пълен с месо. Предполагат, че скоро ще дойдат да ги вземат. Но през това лято около бреговете има необичайно дебел паков лед и корабът, който Стефансон е наел, след като успява да убеди канадското правителство да му даде пари за хуманитарна акция, не успява да стигне до тях. Към октомври екипът осъзнава, че ще трябва да зимуват. Три месеца по-късно Маурер, Гейл и Крауфорд поемат на юг с кучешки впряг, съставен от слаби и гладни животни, през бруления от ветровете лед, за да търсят помощ в Сибир. Никой никога повече не ги вижда, нито чува нещо за тях.

Ада Блекджек, която е израснала в методистка мисия, не знае нищо за оцеляването сред дивата природа, а и преди тръгването на експедицията мъжете я уверяват, че няма да й се налага. Но Найт е твърде слаб, за да върши нещо различно от това да се въргаля в спалния си чувал от еленова кожа. Така че Ада Блекджек е принудена да се научи да залага капани за лисици. Налага й се да събира плавей край бреговете и да го реже и цепи, за да поддържа огъня. Научава се да стреля по гъски и тюлени, за да имат двамата какво да ядат. Тя дори успява да си построи две леки лодки от плавей, брезент и животинска кожа, за да може да ловува по-успешно.

Найт, който някога се отличавал с осезаемо присъствие, с течение на месеците започва да гасне. Възпалени рани покриват цялото му тяло, венците му се отпускат, зъбите му опадват, а кръв се процежда от кожата и носа му. Всяка сутрин и вечер Блекджек загрява пясък, който поставя на краката на Найт. Тя дори му сменя подлогата. В замяна той изразява тревогите си, като я навиква и хвърля по нея книги. С прецизна жестокост той й казва, че тя върши работата си ужасно, и че съпругът й е имал право да я малтретира. Ада Блекджек рядко споделя емоции в дневника си, но един ден се пречупва.

„И той [спомена] децата ми и казва, че не се учудва, че децата ми умират, понеже никога не се грижа добре за тях", пише Блекджек през април 1923 г. „Той просто ме разкъсва на парчета, когато [споменава] децата ми, които съм загубила. Това е най-лошият живот, който някога съм живяла на този свят.”

И все пак тя продължава да се грижи за Найт. По-късно ще пише: “Не му казах нищо и преди да вляза в спалния си чувал, напълних чашата му за вода и си легнах.” Ада Блекджек се страхува да бъде сама в тази враждебна пустош повече, отколкото се бои от Найт. Когато той умира някъде през нощта на 22-23 юни 1923 г., тя плаче. Нямайки възможност да го погребе, барикадира палатката срещу диви животни и се премества в готварската палатка.

По онова време Ада Блекджек няма как да знае кога и дали изобщо някога ще се появи кораб, който да я спаси. Бележките в дневника й са прости и ясни, въпреки факта, че тя страда от главоболие, болки в стомаха, подути очи и симптоми на развиващ се скорбут. На развален английски и в хайку-стил, тя описва своите дейности, времето и благодарността си към Исус. „Хванах една женска лисица, натоварих един шейна с дърва и ги нарязах", пише тя през март 1923 г. „Днес имах добра почивка – пише тя през юли. „Слава на Бога”.

Но на някои страници Ада Блекджек деликатно дава намеци за отчаянието си: странни сънища, видения за тиха църковна служба в Ноум, която тя не е сигурна, че някога ще преживее отново. Тя страда и от нарастващия терор на полярните мечки. Докато един ден е на лов, тя едвам успява да избяга от мечка, която се впуска да я преследва, но скоро се отказва, предпочитайки да изяде тюлена, застрелян по-рано. Понякога Ада Блекджек стреля по гладни мечки от входа на палатката си. По-късно разказва, че може би е щяла да загуби разсъдъка си, ако не била компанията на експедиционната котка.

През една мъглива нощ, на Ада Блекджек и се струва, че чува далечен сигнал на корабна сирена, но решава че крясък на птица или воят на вятъра. На следващия ден, 19 август 1923 г., най-сетне се появява корабът Donaldson, изпратен от Ноум, Аляска. Ада Блекджек скача, тича, смее се и плаче. Прекарала е на острова 703 дни, от които 57 в самота. Харолд Нойс, човекът, който я спасява, е впечатлен от нейната сила на духа. „Дори аз, който отдавна престанах да вярвам в преклонението пред героя, се оказах несъзнателно малко развълнуван от висотата на нейния дух”, казва той по-късно. Завръщането на Блекджек в цивилизацията е съпроводено с фанфари, като вестниците на целия континент я обявяват за „женския Робинзон Крузо”. В Ноум тя отново се събира със сина си Бенет и със сестрите си.

image
Ада Блекджек на борда на
Donaldson

„Това е огромно признание за способностите й за приспособимост в дивата природа, сред която тя оцеля”, казва Джон Макканън, професор по история в университета на Южен Ню Хемпшир и автор на „История на Арктика: природа, изследване и експлоатация” (A History of the Arctic: Nature, Exploration, and Exploitation). „Коренните жители бяха изключително важни в тези експедиции, но само в няколко случая те щяха да постигнат статута на знаменитости като белите изследователи, на които са помагали.”

image
Ада Блекджек и синът й

Въпреки придобитата известност, животът за Ада Блекджек продължава да бъде борба. Синът й Бенет се бори със здравни проблеми до смъртта си на 58-годишна възраст през 1972 г. За разлика от Стефансон и други, Ада Блекджек не печели от експедицията – през 1925 г. Стефансон публикува “Приключението на остров Врангел”, отчасти с помощта на бележките от дневника на Ада Блекджек. По-късно някои вестници публикуват обвинения, че тя не се е грижила правилно за Найт. Макар че тази неоправдана публична критика е опровергано енергично от семейството на Найт, Стефансон и други, и в крайна сметка е оттеглена, Ада Блекджек се заклева да не говори с репортери – обещание, което спазва близо 50 години и което й отрежда да води скромен живот. Тя се омъжва и се развежда два пъти и има друг син, Били. Почти умира от туберкулоза, бори се с бедността с променлив успех и води спокоен живот, занимавайки се с отглеждане на елени, събиране на диви плодове, лов и траперство. Блекджек умира в Анкъридж през 1983 г. на 85-годишна възраст.

С напредването на възрастта, Блекджек започна да дава интервюта, а историята й се появява от време на време. „Някои казват, че е най-голямата героиня в историята на Арктика”, пише репортер в „Бостън Глоуб” през 1973 г. През последните 15 години няколко книги увековечават нейното изпитание.

Междувременно се оказва, че мъжете от експедицията са загинали напразно. През 1924 г. остров Врангел става част от СССР, а две години по-късно експедиция на борда на кораба «Ставрополь», ръководена от изследователя Георгий Ушаков, основава първото селище на новопридобитата територия. Между 50-те и 60-те години на 20 в. са основани още две малки селища, построени са и няколко военни обекта. Днес територията на о. Врангел в по-голямата си част е природен резерват. Трите селища, основани там от руснаците, са изоставени, както и инфраструктурата на военните. Освен моржовете, полярните мечки, арктическите лисици и снежните гъски, днес единствените посетители на острова са изследователите и пътниците от случайно отбили се круизни кораби. Кръстовете, които някога са отбелязвали гробовете на смелите мъже, отдавна вече са заличени от природните стихии. Няма и знаци, напомнящи за жената, която успява да ги надживее.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1234583
Постинги: 262
Коментари: 695
Гласове: 2851