Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03.2013 17:50 - Пътят пред чавизма
Автор: indreal Категория: Политика   
Прочетен: 1698 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.06.2013 09:33


Венецуелският президент Уго Чавес вече го няма. Бившият военен, стъпил на венецуелската политическа сцена като солист след кандидатпрезидентска кампания срещу бивша Мис Вселена, създава движение, което още приживе носи неговото име. Чавизмът е смесица от твърдолинейни леви идеи, пречупени през личните разбирания на Чавес и неговите съратници от армията, гарнирани с убежденията на прилепили се към движението бивши партизани, лидери на улични банди и обикновени политически нагаждачи. Този левичарски популизъм все още се харесва на „любителите на силната ръка”, каквито има не малко и в България. Но ще успее ли някой да се превърне във втори Чавес? Едва ли, макар че със сигурност във Венецуела, а и другаде по света ще има хора, които ще се опитат да подражават на стила му. Без Чавес обаче движението най-вероятно ще просъществува само още известно време, и когато след изборите на президентския пост инерционният ефект от предишното управление възкачи Николас Мадуро, е много вероятно да станем свидетели на залеза на чавизма.

Чавес завеща на наследника си цял куп проблеми. Въпреки че Венецуела е много богата на петрол,  и че през годините на неговата власт приходите от продажбата му са около 1 трилион долара, управлението на Чавес е икономически провал. Резултатите от популистките политически решения са хронична криза за основни стоки и храни, режим на тока, национализирана и пустееща земеделска земя, огромна престъпност, корупция, инфлация, девалвирана валута (за последно през февруари, този път с 32%), черен пазар за долари, и не на последно място стагниращ добив на петрол, от който в огромна степен зависят приходите на бюджета. Повече за икономическата катастрофа на Венецуела при Чавес може да се прочете тук: http://offnews.bg/index.php/171359/vladimir-karolev-nasledstvoto-na-chaves#comment-52527

И. д. пезидент на Венецуела Николас Мадуро има по-кратко CV дори от това на Сергей Станишев. Тъй като никога не е учил, там след датата на раждане пише, че е бил шофьор на автобус, а след това – министър на външните работи и вицепрезидент. В сегашната ситуация на Венецуела е трудно да си представим, че ако човек като него заеме президентския пост би могъл да поведе безпроблемно страната, при все че не притежава и частица от обаянието, с което Чавес печелеше масите.

Не можейки да излезе от сянката на мъртвия си предходник, за всяко свое действие и решение Мадуро ще се позовава на "великия лидер". Дори вече излезе карикатура, на която той води предизборната си кампания, влачейки след себе си ковчега на Чавес. Използването на образа и името на Чавес за подкрепа, както е ставало в Аржентина с Хуан Перон или с Кристина Фернандес де Кирхнер, обаче не е сигурно, че ще му помогне много, тъй като тежкото икономическо наследство рано или късно ще доведе до социални сътресения. А когато се появят проблемите, първото предизвикателство, пред което ще се изправи Мадуро, ще бъде да удържи управляващата върхушка обединена.

Един от най-лошите кредити в наследството, което Чавес оставя на своето вице, са стотиците въоръжени банди, тероризиращи населението на страната. В стремежът си да остане на власт с цената на всичко, Чавес стигна дори до престъпни крайности, каквато е съюзяването с уличните банди, които обаче в духа на левия радикализъм се самоопределят като „градски партизани”. Заради финансирането и въоръжаването, което получаваха от покойния президент, те му бяха фанатично преданни, което пък му позволяваше да ги използва за нападения срещу неговите критици, опозиционни демонстранти и медии. Вече има оценки, че бандите от гетата могат да са едни от първите сериозни изпитания пред Мадуро, тъй като започват да надигат недоволен политически глас срещу него, смятйки, че е прекалено слаб, за да продължи революционния завет. Ако отношението към тях е като на предшественика му, трагичният резултат ще е задълбочаване на огромната човешката драма в лицето на хилядите жерти на чудовищната престъпност, лееща се по улиците на Венецуела. Ако в края на 90-те, когато Чавес идва на власт, в страната има под 6000 убийства на година, то през 2012-а, това число вече е 21 700. Над 90% от тези убийства остават неразкрити. По правило при сигнал за стрелба, полицията реагира с не по-малко от 2 часа закъснение, за да се сведе до минимум „риска” полицаите да срещнат извършителите. Ако на убийство няма свидетели случаят автоматично попада в графата „разчистване на сметки между банди” и с това разследването се прекратява.

Друг потенциален проблем за следващия президент могат да са военните. Чавес успяваше да ги контролира не само чрез авторитетът си като един от тях, но и като съвсем прагматично ги беше поставил по върховете на управлението на страната. Този контрол може да се окаже непосилен за Мадуро и не е изключено в следващите години Венецуела да преживее военен преврат.

Не може да се отрече, че Чавес успява да изгради директни икономически и политически връзки с избирателите – нещо, което до голяма степен успя да го задържи на власт цели 14 години, въпреки тоталния икономически провал на управлението му. Механизмите на администрацията бяха заобикаляни със специални социални програми, известни като "мисии", и обществени съвети за уреждане на местни проблеми директно с държавни пари. Всички тези ефектни приоми обаче не водят до ръст на икономиката, а напротив. Чавес наистина успява да намали бедността в селските райони, но това се постига не чрез даване на реален шанс за поминък и развитие на селското население, а като се пренасочват пари от петрола за социални помощи. Преди идването на Чавес Венецуела е бързо индустриализираща се страна, но типично комунистическият прийом за уравновиловка между градовете и селата чрез държавното регулиране на цените на много стоки води само до прекалено ниска доходност за предприемачите. В резултат инвестициите в производството драстично намаляват, а голяма част от предприемачите просто напускат страната. Това води до първите периоди на недостиг на ключови стоки. Правителството реагира с национализации, за да може държавата сама да произвежда всичко. Само че в повечето случаи държавните фирми, управлявани обикновено от неопитни и/или корумпирани партийни апаратчици, фалират, което води до още по-голям дефицит на стоки.

Тъй като по идеологически съображения няма да може да се възползва от добрата традиция за всичките си управленски провали да стовари вината върху тежкото наследство, оставено му от предходния президент, за свое оправдание известно време Мадуро неизбежно ще размахва култивираният през епохата на Чавес антиамериканизъм. Но задълбочаването на икономическия колапс няма да може безкрайно да удържа емоциите и разочарованието на бедните венецуелци от продължаващото десетилетия наред дълбоко неравенство. Защото Венецуела на Чавес е типичен пример как див популизъм, псевдонационализъм, стигащ до крайности, и криворазбран латиноамерикански социализъм могат да предизвикат катастрофален икономически и социален разпад дори в държава, лежаща върху море от петрол. А това, че страната била пример за уникален модел на просперитет е измама, подхранвана от неокомунисти и псевдонационалисти, които зад приказките за свобода и независимост всъщност лелеят за доброволна изолация от останалия свят и за комплексна самодостатъчност от севернокорейски тип. Най-абсурдното е, че тези, които разпалено убеждават колко било хубаво при Чавес, не само, че не са стъпвали във Венецуела, ами и истерично отричат, че там се шири престъпност, инфлация, хронична криза за всякъви стоки и тотална зависимост от чуждестранния внос. За тях всичко това е империалистическа дезинформация, целяща да попречи на други страни да тръгнат по пътеката на Чавизма. В същото време най-голямата ирония е, че съседни на Венецуела държави тръгнаха по доста по-различен път и резултатите не закъсняха. Доста силен пример за пагубните резултати на чавизма е и съставът на обитателите на венецуелските бидонвили – до преди 15 години в тях са живеели огромен брой имигранти от други латиноамерикански страни, докато в момента жителите на бедняшките коптори са само венецуелци. И това въпреки твърденията на чавесофилите, че венецуелският народ е загърбил бедността. Ако наистина е така, защо страната не е магнит за бедните от целия континент?

Николас Мадуро може да остане в историята, като човекът, при който чавизмът си е отишъл, макар че регионалният залез на движението е факто от доста време – моделът му вече не е привлекателен даже за доскорошните съюзници в самата Латинска Америка. Дори бившият бразилски президент Лула да Силва, който в началото на кариерата си, подобно на Чавес, заявяваше радикални леви идеи, след това заложи на прагматизма. И макар и той да постави акцент в управлението си върху социалното равенство и значителното намаляване на бедността, Лула да Силва го комбинира не с евтин популизъм, а с ефективни мерки за икономически растеж. Така успя да превърне Бразилия в една от най-силно развиващите се икономики и в значителен политически фактор на глобалната сцена. И всичко това е постигано в демократична рамка, нормално функционаиращи институции и при върховенство на закона.

Вместо това във Венецуела мегаломанската амбиция на Чавес доведе до съсипване и изпразване от съдържание на държавните институции. В резултат на това той беше единственият човек, взимащ решенията, следователно и контролиращ цялата власт. По този начин той сам попадна в капана "каудильос" – дългата традиция на силните мъже в униформи, превърнали се в един от политическите символи на Латинска Америка. Така, започнал като радетел за социална справедливост, Чавес завърши просто като поредния деспот в Латинска Америка. Вижте и приятелите му: през 2000 г. посети иракския президент Саддам Хюсеин, стана близък и с иранския президент Махмуд Ахмединеджад, със сирийския Башар Асад, и с беларуския Александър Лукашенко – все държавни лидери с диктаторски опит. Но най-големият грях на Чавес е тоталното разделение, в което остави страната след себе си. Без да е имало реална гражданска война, обществото е в непримирима поляризация.

И все пак няма по-ярка демонстрация за залез на чавизма от завоя, който направи перуанският президент Юмала. Преди седем години той се кандидатира за държавен глава като безспорен последовател на Уго Чавес. Предизборната му кампания беше в духа на радикалния стил на венецуелеца, но това го доведе до изборен провал. Когато обаче през 2011 г. той отново се включи в президентдската надпревара, от риториката на Чавес вече нямаше и помен. Юмала спечели изборите с прагматична и умерена позиция, а водената от него политика трудно може да се определили като лява.

Да му мислят Куба, Еквадор и Боливия, които са силно зависими от помощта от Венецуела. Без Чавес и ресурсите му тези страни ще трябва се окажат принудени да търсят нови партньорства и съюзи и също да сменят тона от революционен към прагматичен.



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1204841
Постинги: 261
Коментари: 695
Гласове: 2850