Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.02.2007 16:29 - ВОДЕН ПОХОД ПО ЯНТРА
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 4879 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 02.04.2007 17:43


За трета поредна година участвах във воден поход по Янтра. Този път обаче не бях с редовния състав от предишните спускания. А и за разлика от другите години маршрутът беше по-различен. До сега винаги тръгвахме от поляната до моста на Кольо Фичето край Бяла, Русенско. Там отивахме още предната вечер и на следващата утрин потегляхме. Сега групата ни пристигна направо на сутринта, макар че четирима ентусиасти бяха пренощували на поляната. Нашите приятели от русенския клуб за пътешествия “Бяла звезда” ни очакваха с микробус, теглещ ремаркето с туристическите каяци. За моя изненада обаче Явор Асенов, идейният вдъхновител, го нямаше. Бил с друга група на рафтинг по Искър. Но пък след 2 години отново се срещах с Вуйчото, който щеше да ни бъде водач. Отговорникът по обоза, сиреч шофьор и старши бивак-майстор, си беше Кънчо, с когото се знаехме от предишния път. Имаше и трети водач – младеж на име Краси. Тази година новото в сравнение с преди беше, че нямаше да има гребане по Дунав, а спускането по Янтра щеше да започне от Каранци. До там организаторите щяха да ни откарат на два курса с микробуса. Докато с водачите уточнявахме дребните подробности, половината хора се оказаха в близката кръчма и започнаха с бирите и шкембетата. Това доста улесни формирането на първата група, която трябваше да бъде откарана до изходната точка. С радост се включих в нея, защото е всеизвестно, че при разпределението на плячката правото винаги е на страната на първите. В нашия случай подялбата опираше до избор на тип лодка – бананка или краставичарка. Лично аз предпочитам вторите, защото ги намирам за по-удобни. Същото е и с избора на гребла – едните са дървени и тежат по един тон, особено след като си ги повъртял малко, докато другите са алуминиеви, с пластмасови пера. При по-различни обстоятелства можеше да избираме и гребла, но този път в редовете си имахме доста жени, а в такъв случай алуминиевите като по-леки и удобни приоритетно отиват при тях. Тези от втория курс на буса трябваше да се задоволят с остатъците, но тъй като нямаха никаква представа за какво трябва да се оглеждат, им беше все тая какво получават.

Стартът на каякинга беше малко след един доста интересен от инженерна гледна точка мост. Човек може да се качи на него само от левия бряг на реката, без обаче да може да слезе на десния. Свалихме каяците до това странно творение на техническата мисъл и Вуйчото започна общия инструктаж. В рамките на експозето му всеки трябваше да се научи как се държи греблото и, в най-общи линии, какво не трябва да прави, за да не обърне лодката във все още ледените води на Янтра. Водещ в каяка е вторият – той гребе повече, определя посоката и обикновено диктува темпото, въпреки че трябва да се съобразява и с ритъма на първия. Когато двойката е смесена, отзад задължително сяда мъжът. Иначе в общия случай, да го наречем, капитанското място се пада на по-тежкия от двамата. Ето защо, въпреки големите си управленски амбиции, адвокат Найденов трябваше без много роптание да се примири с ролята си на юнга, сядайки в предната част.

След като двойките бяха определени и всяка си беше избрала лодка, спасителни жилетки и гребла, започна училището. Всеки се качваше за едно кръгче с Вуйчото или с Краси, за да добие реална представа какво представлява гребането с туристически каяк. Естествено возенето се научава най-лесно. Някои дори станаха спецове още през първия ден, а на третия вече бяха професори в дисциплината.

Като едни истински ветерани аз и моето Весе, в ролята й на екипаж, потеглихме директно, пропускайки ритуала на училището. Още щом оттласнахме от калните брегове на реката ме обзе приятната еуфория, характерна за началото на всяко пътешествие. След цяла една година отново гребях в Янтра, при това в непознати води. Докато някъде зад нас останалите двойки се препираха кой е по-виновен, че се движат на зиг-заг, ние още с второто загребване влязохме в ритъм, който не нарушихме до края на пътешествието.

Бяхме по-малко от 5 мин на вода, когато групата ни беше застигната от армада конкуренти от Плевен и Троян. Веднага се набиваха на очи лъскавите им каяци. С нашите скромни лодки тутраканско производство вероятно им изглеждахме като индианци от езерото Титикака, яхнали тръстикови снопи, защото не пропуснаха да ни предложат порция ехидност, прикрита зад безвкусен хумор. Но пък групата ни още в началото на своя преход показа толкова завиден дух, че, признавам си, изненада дори мен. Всички така сериозно натиснахме веслата, че конкурентите доста дълго време трябваше да полагат усилия, за да се отскубнат от нас. Дори когато най-сетне смогнаха, не сколасаха да изпреднат на повече от един завой напред. Вече бях спокоен за групата ни. У хората изобщо не липсваше ентусиазъм, а в подобно пътешествие той може да е водеща сила. Преди началото на похода главната ми тревога беше, че иначе преливащите от желание участници, може би са си изградили погрешни очаквания за пътешествието и действителността много бързо може да ги разочарова. Вече бях почти сигурен, че нищо подобно няма да се случи. Но съществуваше и една последна възможност, която можеше да провали цялата наслада от приключението – обръщането. Водите на Янтра все още бяха ледени, но и да не беше така не е особено приятно да подгизнеш до кости и да не можеш да се преоблечеш веднага – все пак температурите не бяха от порядъка на 28 – 30оС. Затова и първоначалните ми инструкции, подкрепени в последствие и от капацитетното мнение на Вуйчото, гласяха в лодките да се сяда с възможно най-малко дрехи на гърба, а вместо обувки да се носят сандали или джапанки. Групата беше изпълнила заръката много съвестно и стриктно. За сметка на това единственият, който правеше изключение, бях аз. Не зная какво точно се случи, но в суматохата при потеглянето от Каранци се залисах и изведнъж се озовах в каяка с високи туристически обувки, с дълъг панталон и навлечен с пуловер.

Движехме се добре в сравнително компактна група без много голямо разстояние между отделните лодки. След няколко часа гребане, които почти не усетихме, на един хълм в далечината видяхме очертанията на няколко метални силоза, отразяващи лъчите на следобедното слънце. Пред нас беше Бяла и краят на днешния преход наближаваше. Срещу носовете на лодките ни голям остров, обрасъл с дървета и по-ниска растителност, разделяше реката на два ръкава. Водачите ни насочиха към десния, който приличаше на зелен тунел, благодарение на надвисналите от двата бряга клони. Искахме да се насладим за по-дълго на величественото усещане от окръжаващата ни природа, затова гребяхме съвсем леко, колкото да не кривим курса. Въпреки това излязохме от този живописен ръкав много по-скоро, отколкото ми се искаше. На това място реката се беше разляла на доста обширна площ и течението продължаваше да бъде слабо. Пред нас се изправяше мостът, по който минава шосето за Русе. Отвъд него беше другият мост, този на Кольо Фичето. На поляната до него Кънчо сигурно вече ни очакваше с разпънат бивак. Краят беше близо.

Точно тогава обаче нещо друго привлече вниманието на цялата група. Широкият и спокоен участък, в който се намирахме в момента, недалеч напред завършваше по цялото протежение на реката с бързей. В този момент може би нямаше да му обърнем особено внимание, ако малко по-надолу не се червенееше обърнат един от каяците на предната група. Екипажът му беше във водата. В страни от него друг каяк също беше в малко неестествено положение и изглеждаше като и той да търпи бедствие. Вуйчото тръгна напред да разузнае обстановката, а аз инстинктивно започнах да оглеждам брега за място, където бихме могли да слезем и да изтеглим лодките на ръце до по-безопасни води. За голям, но лош късмет, бреговете бяха или невъзможно стръмни или здраво задръстени с клони и дървета, влачени от високите води на реката. Междувременно Вуйчото връхлетя с лодката си в бързея и доста стремително се понесе към едни камънаци. За да спаси каяка от очертаващия се неизбежен удар, му се наложи да скочи зад борда и да го задържи с ръце. Тази гледка ме довърши окончателно. Не можех да преценя трудността на участъка, но щом Вуйчото с целия опит зад гърба си по Янтра, попадна в подобна ситуация, то какво оставаше за аматьори като нас. Всички бяхме наблюдавали толкова съсредоточено развоя на събитията, че без да се усетим наглед бавното течение ни беше отнесло до ръба, от където в обезпокояващ контраст почваха разпенените води на бързея. Реших веднага да завъртя лодката и да се върнем обратно в спокойните води, от където се надявах, че ще мога по-добре да преценя най-безопасното място за преминаване. Обърнали носа на каяка срещу течението на реката, с юнгата ми почнахме да гребем, но установихме, че въпреки всичките ни усилия, си стоим на едно място. Бързеят вече ни беше подхванал и беше късно за каквото и да било противодействие. В този момент усетих надигането на неудържим прилив на паника. Основният ми ужас, естествено, беше че ще се обърнем. Подсили го неимоверно и последвалото ни позорно навлизане в кипящите води с кърмата напред. Изобщо нямах идея какво се случва наоколо и бях напълно сигурен, че само заради този факт преобръщането ни е в кърпа вързано. Някак обаче ни се размина. След секунда успях да контрирам с веслото от към десния борд и за моя изненада се завъртяхме около оста си почти светкавично. Носът отново беше по течението, а ние все още не махахме безпомощно с ръце във водата. Сега можах да се огледам наоколо и видяното изобщо не ми върна куража и позагубената сила на духа. Бяхме попаднали в нещо като врящ тиган, а лодките ни се подмятаха по реката безпомощно като тапи. Срещу каяка ни се изпречи остров с чакълесто крайбрежие и гъста плетеница от клонаци. За да не налетим върху това досадно препятствие започнах да греба с най-бясната скорост, на която бях способен. От позицията си пред мен, юнгата не можеше да види какво правя, затова когато реши да се включи в гребането моментално си сблъскахме греблата. Нямах никакво време да й обясня какво точно се опитвам да направя, вместо това й се развиках като обезумял. Успях да избегна камъните и навлязохме в тесен ръкав покрай десния бряг на реката. Течението беше изключително бързо. Секунди по-късно вече се носехме с шеметна скорост към отвесен триметров, прясно ерозирал бряг. С контра на веслото от към левия борд завъртях носа на лодката малко преди да се врежем фронтално, което най-малкото щеше да означава неминуемо обръщане, ако не и потрошване на лодката. В тази част на водния ръкав бяхме като в миниатюрен Коринтски канал – и от двете ни страни ни затискаха почти исполински по височина брегове. Или поне на мен така ми изглеждаше тогава. Пред нас имаше завой. Преодоляхме го и почти връхлетяхме върху една от лодките, чиито екипаж много успешно беше успял да забие носа й в камара от клони. Докато ни гледаха с голям интерес какво ще смогнем да постигнем, се разминахме с тях на косъм и излязохме от ръкава. Тук течението много осезаемо забави скорост и аз най-сетне успях спокойно да си поема дъх. Тъкмо се канех да започна да се срамувам, заради паникьосването си преди малко, когато видях че в ляво от нас, в средата на реката, течението влачи един обърнат каяк. Юнгата беше във водата и се носеше малко пред лодката, но капитанът все още правеше трескави и безуспешни опити да се измъкне. Весето, която трябва да отбележа, че за разлика от мен в нито един от драматичните моменти не загуби присъствие на духа, веднага започна да гребе към тях, за да им помогнем. Само че бедстващите ни приятели бяха доста в страни от нас, а не можехме да се насочим косо към тях, защото на това място реката все още беше буйна и щяхме да бъдем залети. За късмет в този момент ги приближиха две от изостаналите по-назад лодки. Едната беше на водача Краси, така че ние спокойно се отправихме напред да съберем отдалечаващите се с весело подмятане гребла и джапанки на корабокрушенците. Спасихме ги, и когато се обърнахме да видим развоя на събитията, Краси вече също беше във водата – като се приближил, за да окаже помощ на корабокрушенците, обърнали и неговата лодка.

Други жертви нямаше. Кой с фронтална атака, кой със заобикаляне по фланговете, в крайна сметка всички бяхме смогнали да преодолеем бързея и постепенно се събрахме малко след моста на Кольо Фичето. На това място брегът е доста висок и трябваше да положим известни усилия, докато избутаме лодките по нанагорнището.

Горе поляната беше заприличала на къмпинг – каяци, палатки, коли, микробуси, хора. Освен нашия имаше още два бивака и вечерта се разгоряха три огъня. Като стана дума за огън, стигам и до скарата. Бяхме донесли 8 кг месо, но дървата, които събрахме бяха отвратителни. Горяха добре, но не правеха никаква жар. Отне ми 4 часа да изпека малко повече от половината меса. Накрая останах без сили, а понеже друг мераклия за скараджия нямаше, две камари пилешки пържоли и кебапчета останаха за следващия ден. Но пък народът хапна, изпонапи се и си легна удовлетворен. Дори получихме възможност нагледно да добием представа какъв смисъл се влага в израза “да търсиш ключа от палатката”. Жоро, който се почерпи доволно, в един момент реши да се оттегли, докато все още можеше да го направи достойно. С клатушкане и силно изразен диферент към бушприта пое към обитаваната от него и юнгата му палатка, отстояща на не повече от двадесетина метра от огъня. Когато час по-късно същото сторихме и останалите, се натъкнахме на следната интересна гледка – Жоро, изпаднал в полудрямка, но с включен челник, лежеше кротко пред палатката. Оправда се, че обиколил няколко пъти, но не могъл да намери входа. Деница, неговият юнга, му отвори и двата и най-немилостиво го накара да влезе през по-далечния. Много се забавлявахме, като дори не подозирахме, че приносът му към фолклора на този воден поход далеч няма да се изчерпи само с това.

На сутринта пътешествието продължи по график с крайна цел с. Долна Студена. Водата в Янтра беше много, а течението ни носеше мощно, така че и днес не очаквах да срещнем трудности с гребането. Въпреки това не напредвахме с онази пъргавина от предния ден. Причината беше прозаична – част от главите тежаха повече от обикновено. Единственото противодействие, което можеше да се предприеме, беше усърдната размяна на бутилки между лодките. След тежката вечер подобно действие може би връщаше философското отношение към живота на някои, но имаше и такива, които изпаднаха в откровен транс. Например Жоро. След няколко водки и един гълток мастика не знаеше дали е на земята, на небето или във водата. От един момент насетне дори започна да върти греблото некоординирано. Негативите от това бяха поети от главата на юнгата му. Може би по тази причина на следващия ден на няколко пъти я видях дегизирана с жокейска каска. Вуйчото я извади от някъде още първия ден, за да я даде на адвокат Найденов, който проглуши ушите на всички как Луско, неговият капитан, в един момент започнал да го налага с веслото. Ако не е било неволно вероятно си е имал основателна причина, пък и едва ли ситуацията е била точно такава. Истината, както добре знаем, е някъде там...

Крайната точка на прехода ни през втория ден беше малко преди непреодолимия бетонен бент при с. Долна Студена. Точно преди него има мост. При първият ми воден поход беше действащ, но на следващата година го заварихме разрушен от придошлите пролетни води на Янтра. За съжаление на местните хора не се очертава възможност мостът да бъде ремонтиран, освен ако тези, от които това зависи, не се сетят преди някои от следващите избори.

През първата година изкарахме лодките точно под моста, но сега брегът там беше коренно променен и трябваше да търсим място доста преди това. Налагаше се и да внимаваме, за да не се повтори историята от предния ден, когато течението ни отнесе към бързея, докато се ослушвахме. А подобно нещо тук вече наистина щеше да е фатално – след преминаване през високия бетонен бент лодката неминуемо щеше да се счупи, а буйният кипеж на реката долу можеше, да доведе и до по-фатални за екипажа последици, въпреки спасителните жилетки.

Мостът ни служеше за ориентир още от далеч. Групата се придвижваше в доста разтегната върволица. Два екипажа, сред които и моят, се бяхме откъснали пред останалите, затова вече започнах да се оглеждам за удобен пристан. След малко ни задмина каякът, командван от Краси. Тъкмо реших, че ще разчитам на него за избора на подходящо място за слизане, когато той най-безцеремонно подмина глинестите брегове и стигна почти под моста, където брегът представляваше камара от големи камъни. Не се подведох да тръгна след него, защото слизането там беше почти невъзможна мисия. Вместо това се задържахме за някакви треволяци и слязохме в подножието на висок бряг сред лепкава кал. Секунди след това се появи и Вуйчото, който също насочи хората към нашето място. По-надолу Краси продължи не много успешната си борба да се задържи на каменистия бряг. Успяхме да качим лодката по стръмния баир и се върнахме да помагаме на следващите. В страни при камъните на Краси дори му се наложи да скочи във водата, за да допринесе за по-лесното изнасяне на каяка от реката. Когато адвокат Найденов и Луско заходиха към брега, ме замериха с бутилка мастика в трогателния си опит да я предпазят от изгубване, ако случайно се обърнат. При слизането си самият Луско прояви безсмислена жертвоготовност в спасяването на един духнат от вятъра найлон и доста ефектно нагази във водата. Намокри се обаче едва до кръста.

Повечето от лодките вече бяха извлачени на височината, когато се зададоха Жоро и Деница. Докато той със странни движения и особено изражение на лицето се бореше да доближи лодката до брега, тя седеше безучастно отпред. Видът й беше гневен, сякаш току-що беше изпила бутилка оцет. Когато се приближиха достатъчно, така че да я чуят всички, обяви на висок глас, че екипаж си търси капитан. По всичко личеше, че по пътя Жоро нещо се беше издънил. Опитах отгоре да го направлявам за по успешно маневриране, но скоро се убедих, че е безпредметно. Явно с онзи финална доза мастика беше успял да се докара до състояние на неадекватност. Каякът им някак се доближи до брега. Вуйчото го задържа и помогна на обидената Деница да слезе. После и Жоро трябваше да направи същото, но за него това не се оказа толкова лесно. Усилията му да се измъкне от лодката наподобяваха ритуален племенен танц. Със загадъчна усмивка и с комбинация от бавни и некоординирани движения пробваше да стъпи поне с единия си крак на сушата, но всичките му опити неизменно завършваха със залитане напред и звучно посрещане на палубата с чело. Няколко души го наблюдавахме като хипнотизирани в очакване най-сетне да се прекатури в реката. Точно когато това почти щеше да се случи, Вуйчото така ни си се скара за дето само седим и гледаме сеир, че на бърза ръка излязохме от обзелия ни транс. Дори Жоро се мобилизира и отложи падането си зад борда, докато останалите с гузна самоотверженост не му се притекохме на помощ.

Когато операцията по изваждането на лодките приключи успешно, трябваше само да се измием от калта и можехме да поемем към комай единствената атракция на Долна Студена – хоремага. По устройването на бивака нямахме грижи, тъй като Кънчо отдавна го беше вдигнал и вече се беше запилял на някъде за риба. Първата група, оправила се към селото, се беше натъкнала на един много симпатичен и любезен кон, зовящ се Боян. На връщане срещнахме и неговите симпатични и любезни стопани. Взехме им адреса и когато си дойдохме в София Деница им изпрати снимки на животното, та и ние да им се видим симпатични и любезни.

Не зная дали защото бяхме преуморени или по друга причина, но в селския хоремаг веселбата нещо не се получи като предишните години. Вярно, че най-хубавите ми спомени от тогава се въртят около друг хоремаг, този на село Беляново (или Биляново, както е според местните), който вече не съществува в онзи му вид, но така или иначе сега просто седяхме на кисело мляко и сладолед. А от предните водни походи кръчмата в Долна Студена съм я запомнил с продажбата на рядко срещания феномен на легализирано менте – в конкретния случай бутилка, на чийто етикет се мъдри надписът: “Спиртна напитка с вкус и аромат на гроздова ракия”. Истински абсурд, но пък заради хитовия си характер и вид имаше доста голям търговски успех.

Вечерта огънят стана перфектен. Кънчо беше наловил десетина каракуди и адвокат Найденов сам реши да се натовари с честта да ги изчисти. От предишната вечер ни беше останало месо, затова с Данчо го извадихме и едва не паднахме по гръб от вонята, която се разнесе от него. Престоят му през деня в буса се беше оказал фатален. Изхвърлихме разваленото месо в реката и белязахме мястото на брега с камъни. Искахме на сутринта да покажем на Кънчо къде е захранката, за да може да съсипе конкуренцията, изваждайки някой сом, например. Само че вечерта се оказа доста продължителна и съдържателна от към наздравици, та на другия ден нашият отговорник по обоза стана последен и изглеждаше като да не му е до риболов. То и за останалите не беше лесно – след два дни гребане и пиене се събудихме доста трудно. Веднъж станал обаче, всеки се отдаде на дълга и разточителна закуска, която отново ни възвърна положителното отношение към околния свят. Събрахме бивака, натоварихме багажите в буса и двама по двама нарамихме каяците на ръце. Трябваше да ги пренесем доста надолу покрай брега, докато стигнем до нещо като плаж. От там беше най-удобно да спуснем лодките на вода и да продължим нататък.

През последния ден най-сетне щяхме да стигнем до живописните пещери, издълбани от Янтра при упорития й път към Дунав. В предишните два похода това беше възлов момент и основна атракция, така че и сега бях убеден, че групата ще остане силно впечатлена и доволна. Преодолявахме завой след завой, и ето че най-сетне наближихме мястото. Левият бряг на реката беше нисък, но гъсто покрит с дървета. За сметка на това от дясно се издигаха много високи отвесни скали, в основата на които брегът беше обрасъл с растителност. По височините имаше непристъпни скални ниши, даващи сигурно убежище на огромен брой птици. Дори двойка орли бяха изградили огромното си гнездо върху една издатина в скалата. Мястото е изключително красиво. Тъй като въздействието му се възприема най-силно в тишина, с моя юнга решихме да изпреварим поне с 5 мин. основната група, произвеждаща възторжен, но разсейващ шум. Пещерите бяха непосредствено след един завой, малко след като поясът от растителност по десния бряг рязко секва и внушителната отвесна скала се издига стремително направо от дълбоките води. В този момент повърхността на реката приличаше на огледало. Въздухът беше застинал неподвижно, нямаше дори и най-лек повей, който да набразди равните води, пожълтели от милиардите спори златист прашец, посипан щедро от околните дървета. Цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от редките плясъци, издавани при допира на греблата с водната повърхност. Източеният корпус на каяка бавно се плъзна по спокойните води напред към пещерите. Тях обаче ги нямаше. Нивото на реката беше толкова високо, че бяха залети. На отсрещния по-нисък бряг водата беше навлязла навътре в гората, превръщайки я в нещо като лонгоз. Останалите вече приближаваха и съжалявах единствено, че няма да могат да видят с очите си тази красота, за да й отдадат полагащото се възхищение. И все пак една от пещерите не беше напълно залята, така че не всичко беше загубено. Един по един повечето каяци се навряха в нея за неизменните снимки и продължихме пътя си.

Навсякъде около нас личаха следите от придошлата река – наводнени ниви, изсъхнали храсти и млади дървета, изронени брегове, всевъзможни боклуци сред клоните на дърветата. Но от всичко най-повсеместна беше калта. Усетихме го както на слизане в Долна Студена, така и когато достигнахме до Беляново. Там направихме кратка спирка, за да уточним кой се отказва и кой ще продължи до края при Бялград. Слизането се превърна във всеобщо изпитание. Едно че глинестата кал полепваше неумолимо по обувките, но и беше хлъзгаво, а поради наклона на брега това криеше опасност от сериозно нагазване във водата. В Беляново много малко хора смениха лодките си с места в микробуса на Кънчо, така че групата ни към финалния пристан си остана подобаваща. За съжаление вместо след обещаните часове, гребането приключи едва 20 мин. по-късно. Отново трябваше да изкарваме каяците през почти непроходима кал.

Лодките стояха подредени на тревата в очакване да бъдат натоварени. Само няколко души бяхме останали за финалния курс до Бяла. Докато чакахме завръщането на Кънчо извадихме примусите за по едно последно нес кафе. Седях на тревата край пътя с чаша 3 в 1 в ръка и едва сега си дадох сметка, че приключенията и от този воден поход вече бяха останали някъде зад нас. На следващия ден всички щяхме да сме на работа и монотонният ритъм на градския живот щеше да ни подчини на досадните си закони. Но само до следващия път.

 

Димитър ПЪКОВ – Инд.N

 



Тагове:   Янтра,   поход,


Гласувай:
1



1. анонимен - hubav patepis
02.05.2007 14:48
mnogo mi haresa patepisa ti , tazi godina i az bjah na Jantra i beshe super pohod , samo s tri obrastanja, no pak efektni, kato se obarne lodkata nai napred se spasjava birata , setne grebla i dr.
Do sledvastija pat!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1617005
Постинги: 267
Коментари: 695
Гласове: 2865