/продължение/

Преходът по пътеката към кратера на вулкана беше към края си. И двамата се благодарихме на облачното време, защото ако сега катеренето вървеше добре, не ми се мисли какво би било по тоя гол склон при пек с поне 35 градусова жега.

Достигнахме до място, където пътеката се разделя на две. Можехме директно да хванем посоката към фумаролите, непрестанно бълващи пушеци някъде директно от недрата на земята. Вместо това обаче предпочетохме да продължим нагоре, за да стигнем до най-високата точка на вулкана. От там после щяхме да се спуснем към фумаролите, да минем през тях и отново да се озовем на разклона. Така щяхме да направим пълна обиколка на кратера.

Малко след като хванахме посоката нагоре, в дясно от нас се откри гледка към конуса на стар, отдавна изгаснал, но доста по-висок вулкан. Много приличаше на картичка от Хавай, защото склоновете му от основата до върха бяха покрити с плътна зеленина. Това правеше контрастът между двата вулканични конуса много силен. Изкачвайки се по пътеката не свалях очи от стария вулкан, защото имах смътното усещане за нещо познато. И изведнъж се сетих. Познато ми беше чувството. Същото изпитах през лятото на 1991 г., когато за първи път изкачих връх Тодорка в Пирин – уж с всяка крачка бях на по-високо, а в дясно от мен връх Вихрен се извисяваше с такава доминираща сила, сякаш захлупваше всичко около себе си. И сега, подобно на онзи момент преди 17 години, ми се искаше денят да не свършва изобщо. Вместо това времето си летеше, а стигнахме и до ръба на кратера. От там се открива гледка към един напълно различен свят. Отвъд ръба беше кратерът – тъмна пустош, обсипана с жълти петна от отложилата се на повърхността сяра. Бях далеч, за да различа ясно фумаролите на отсрещния склон, но пък достатъчно добре виждах пушеците. Дъното на вулкана е запълнено с кал – на места и от нея се вдигаха светли облачета от изпарения.

Трудно е да се обхване наведнъж с поглед, а още по-трудно е да се опише подобно място. Не е лесно и да пресъздам какви чувства поражда гледката на морето и островите от една страна, и от друга осезаемо живата планина, която сякаш диша през фумаролите. Намерил се на място, където могъщата сила на природата е моделирала с огнен замах толкова суров и величествен пейзаж, човек няма как да не си даде сметка колко дребен, незначителен и уязвим е в действителност. И макар че хората в своя стремеж да контролират или поне да предвиждат всичко, са набучили цялата планина със сензори за отчитане на вулканичната активност, мисля че всеки би изпитал страхопочитание и преклонение пред такава безапелационна проява на природна сила, каквато по същество представлява един действащ вулкан, макар и в момента да не хвърля фонтани от лава.

До върха на кратера ни оставаше още съвсем малко. Там, на най-високата точка на вулкана, пред нас се откри завладяваща гледка към околността. Единственият минус идваше от ограничената видимост към по-далечните острови, заради мъглата. Брулещият вятър ни накара да се облечем по-добре. Изобщо не ни се тръгваше, и за да  спечелим още малко време на върха, решихме да изядем четирите кроасана и двете ябълки – единствените хранителни припаси, които носехме. Продължихме пътя си надолу едва когато усетихме първите капки дъжд.

Под нас пътеката слизаше надолу спираловидно право към фумаролите. С приближаването към тях земята ставаше все по наситено жълта, а острата миризма на сяра – все по задушлива. От другата страна на кратера, а също и от върха, пушеците изобщо не изглеждаха толкова внушителни. Разбрахме колко са гъсти едва когато се изправихме пред тях и те скриха от погледа ни почти всичко наоколо. Страшно нещо са туристите – за да се снимат на някое необикновено място са готови едва ли не на всичко. Вятърът запращаше задушливите пушеци директно в лицата ни, кашляхме, а очите ни сълзяха, но бяхме щастливи, че се намираме на подобно място. В този момент се чувствахме невероятно удовлетворени от цялото пътуване, предприето без почти никаква предварителна подготовка. Все пак имахме късмет, че Италия е цивилизована страна, където туристическите въпроси са уредени изключително добре.

Огледахме се за последно наоколо. В далечината вече не се виждаше нищо, а съседният остров Салина едва прозираше зад булото на мъглата. Облаците се бяха смъкнали още по-ниско, а дъждът се усили. С прашни обувки и с дрехи, развети от бръснещия вятър като знамена, стояхме сред горещите и излизащи със свистене пушеци на фумаролите, чувствайки се безмерно горди с успеха на пътешествието си. Дъждът обаче се засили още повече и трябваше да побързаме по пътя си надолу. Тръгвайки по склона усетихме, че за сравнително краткия си престой около фумаролите така се бяхме умирисали на сяра, сякаш идвахме директно от ада. Нахлупили качулките на якетата си, се разминахме с няколко закъснели туристи. Двама мъже носеха на гърбовете си раници, изпод чийто дъждобрани, подобно на кенгурчета, надничаха с жив интерес две малки деца. Възхитихме се на ентусиазма на групата, която въпреки дъжда не се беше отказала, а упорито продължаваше към целта си.

Слизането ни мина почти светкавично бързо. Този път бяхме решили да минем покрай колибата, която на идване така старателно отбягнахме. Дори пътьом се опитахме да съчиним някакви варианти на оправдания, в случай, че ни накарат да си платим за билети. До там обаче не се стигна, тъй като навесът се оказа празен. И да е имало някой, дъждът го беше накарал да се пръждоса. Обаче нещо все пак успя да ни привлече вниманието. Това беше огромна ламаринена табела, на която на четири езика беше написано предупреждение да не се ходи около димящите дупки, тъй като съществува сериозна опасност от отравяне. Спогледахме се попрехапали устни, още повече че и на двамата очите ни все още смъдяха. Успокоихме се взаимно, допускайки единодушно, че причината най-вероятно е във прахта, която вятърът вдигаше по склона и запращаше право в лицата ни. Поздравихме се с късмета, че сме се отървали без излишни усложнения и продължихме.

На брега на морето отново усетихме характерната миризма на сяра, вече добре позната ни от фумаролите на кратера. Сетихме се, че я бяхме подушили още като слязохме от борда на “Платон”, но тогава други мисли владееха умовете ни. Затова сега се разтърсихме за източника й. Открихме го малко в страни от пристанището. Представляваше ограден частен имот, в чийто предели има горещо езеро. Входът беше само 3 €, но се оказахме без принадлежности за плаж. И тъй като в правилата за ползване изрично пишеше, че не се допускат нудисти, трябваше да се примирим с участта си. В очакване “Платон” да ни върне обратно в Милацо, седнахме в една кръчма за по бира. Докато си допивахме бутилките с “Месина” дъждът стана пороен. Изтичахме на бегом до кея, където вече се беше събрала голяма тълпа, включително и закъснелите туристи с децата, които срещнахме на слизане от вулкана. Виниловата тента, опъната над кея, не вършеше особена работа, защото вятърът вкарваше дъжда отдолу под силен страничен ъгъл. С подгизнали панталони най-накрая приветствахме пристигането на “Платон”, който благополучно ни върна в Милацо. Кеят на Порто ди Леванте остана зад нас и одисеята с изкачването на вулкана на остров Вулкано завърши.