Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2009 16:00 - Изоставеният Черепиш
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 6748 Коментари: 6 Гласове:
8

Последна промяна: 07.12.2011 17:30


  За повечето хора името Черепиш се свързва най- вече с Черепишкия манастир. По-посветените стигат и малко по-далеч, асоциирайки Черепиш с безсмъртната творба на Иван Вазов „Една българка”, тъй като част от повествованието става именно край Черепишкия манастир. Но дори и в този случай водещото около Черепиш си остава светата обител. Само че забележителностите в района далеч не се изчерпват само с манастира. Той безспорно е достатъчно популярен туристически обект, но в тази история ми се иска да разкажа не за него, а за останалите забележителни неща на Черепиш. Всяко пътешествие до Черепиш може да предложи природа, архитектура и запуснатост. А само колко внушителна е природата там! Винаги, когато сляза на гара Черепиш, се чувствам така, както първия път, когато отидох там. Никога няма да забравя колко ме впечатлиха надвисналите над шумящия Искър и схлупената гара гигантски скали, целите проядени от пещери и скални ниши. Небето беше мрачно, а това придаваше допълнителен драматизъм на и без това суровия пейзаж. Но от всичко най-въздействащи бяха многобройните големи кръстове, стърчащи по най-непристъпните чукари. Още помня как стоях в подножието на шеметните скали и не можех да откъсна поглед от кръстовете. За кой ли пореден път обхващах с поглед целия масив и не можех да си представя как изобщо е било възможно някой да достигне до тези върхове, камо ли пък носейки със себе си подобен по размери кръст, че и да успее да го закрепи там. А и защо бяха толкова много? Въпросите кой и защо беше наслагал тези кръстове по върховете скоро намериха своя отговор, и то не къде да е, а край печката в Черепишкото ханче. Малко известен факт е, че през септември 1950 г. комунистите заточват за дълги години Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” на гара Черепиш. А кръстовете по скалите са пряко свързани с този период от историята на семинарията: всеки випуск е поставял по един някъде по стръмните скали, с което да ознаменува завършването си. Преди седмица отново се отправих към Черепиш. Първоначалният замисъл за това пътешествие беше малко по-различен от този, който в крайна сметка се осъществи. В проектния вариант освен мен присъстваха и двама приятели. Единият от тях беше горд притежател на нов професионален фотоапарат, който трябваше да бъде изпробван в подобаваща среда, а другият е всеизвестен велосипедист и любител на пътешествията. По различни причини и двамата ми вързаха тенекии, така че на помощ в осъществяването на проекта се притекоха жена ми и една приятелка. И така, в неделната утрин паркирахме колите пред Централна гара, за да хванем в 7:50 влака за Черепиш. Нашата приятелка за първи път щеше да ходи в района, затова попита какво все пак има там. Отговорих й, че там могат да се видят доста забележителности, но от тях само манастирът, ханчето и гарата са обитаеми, докато всичко останало е изоставено. Още щом слязохме от влака обаче бях оборен. Гарата също вече е необитаема. Катинарите по решетките на вратите и прозорците доста осезаемо носеха ръждивия отпечатък на времето, което навяваше на мисълта, че е затворена не от вчера Надявах се подобна съдба да не е постигнала и Черепишкото ханче, защото би било много тъжно. И при това неделно пътешествие стръмните бели скали, извисяващи се стремително на отсрещния бряг на реката и захлупващи всичко под себе си, успяха да накарат дъха ми да секне.
image
       
Влакът продължи по пътя си към Мездра, и щом потъна в мрака на единия от двата тунела, изсечени в грандиозните отвесни скали, остави след себе си тишина, нарушавана единствено от песните на птиците. Зад ниската и притихнала сграда на гарата могат да се видят водите на Искър, които тук се движат спокойно. Малко по-нататък обаче, точно под тунелите, реката среща непреодолима скална преграда и преминава в стремителен завой, над който се издигат два успоредни един на друг железопътни моста. Всичко беше все така впечатляващо както първия път, само дето с времето по върховете на скалите вече не са останали кръстове. Оцелели са не повече от два. Ако обърне гръб на скалите и пресече ж.п. линията, човек почти веднага ще се окаже пред сградата, в която дълги години се е помещавала Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. Към нея водят красиви каменни стълби, а почти цялата й фасада е скрита от дървета. Ето защо в първия момент не става ясно, че сградата е изоставена. Вероятно е така от както в началото на 90-те и последния семинарист се е изнесъл от там, за да се върне обратно в комплекса в София. А сградата на Черепишката семинария е много красива. Същото важи и за околните постройки, построени в унисон с централната. Строежът им е започнал след 1920 г. и когато са завършени там най-напред се помещава Свещеническо училище, от което до 1935 г. излизат 11 випуска. След това на негово място се открива църковно-певческо училище, просъществувало до 1938 г., когато е основан богословски институт, функционирал чак до 1948 г. Малко след това идва и преместването на Софийската духовна семинария. А тежките времена за нея започват още по време на съюзническите бомбардировки над София, засегнали и сградите й в кв. Лозенец. Това налага семинаристите, както и част от Светия синод, да бъдат евакуирани в Черепиш. Комплексът на семинарията в София е превърнат във военна болница, а след това там се настанява щабът на Червената армия. Занятията са възстановени едва през 1947 г., но през септември 1950 г. с правителствено постановление сградите на Софийската духовна семинария са предоставени за Дворец на пионерите. По това им предназначение се ползват чак до началото на 90-те години, когато семинаристите отново си възвръщат собствеността върху тях. Това предопределя и изоставянето на Черепиш. Изкачихме стълбите от гарата до входа на семинарията. Изметнатата двукрила врата, покрита с олющена бяла боя, беше опасана с тънък синджир, на който висеше заключен катинар. Това изглеждаше някак излишно на фона на изпочупените прозорци и направо липсващите врати от задната страна на сградата. Всичко беше обрасло с растителност, а мястото на отдавна изчезналите улуци се заемаше от зеленясала стена с изронена мазилка. И все пак на фона на цялото това запустение, край сградата на бившата семинария личаха следи от скорошна човешка дейност: някой беше положил доста усилия да изкопае голяма част от каменните плочи на алеята, опасваща постройката, и дори си беше направил труда да ги нареди едни върху други, вероятно с цел по-лесно бъдещо транспортиране нанякъде си. Вътре не беше кой знае колко по-различно от когато за последно влизах една зима преди поне осем години. Разликите сега се свеждаха до това, че на места стената изглеждаше като разкъртвана целенасочено, за да се извади електрическата инсталация изпод мазилката. Не особено приятно, но нещо често срещано в държава като нашата. В някои от помещенията се бяха срутили и таваните под тежестта на собствените си години. Което, макар и тъжно, все пак някак по прилягаше на сградата, отколкото грозната и груба намеса на анонимния вандал, ръководен в безсрамните си действия единствено от жалка проява на алчност. Растителността от югоизточната стена дотолкова беше избуяла, че дебел сноп от стебла на пълзящи растения беше проникнал чак до една от стаите на втория етаж, отваряйки прозорците. Природата беше неумолима, и тъй като времето е изцяло на нейна страна, тя постепенно превзема изоставените сгради. През годините, докато семинарията се е помещавала в Черепиш, към нея е действала и голямата черква „Св. Климент Охридски”. В момента и тя тъне в запустение. Поне портите й все още са заключени, а стъклата на прозорците – цели. Иначе църквата е доста голяма, да не кажа направо, че изглежда дори по-голяма от тази на намиращия се в съседство манастир. Но докато там се полагат някакви усилия за поддържане и постоянно има посетители, то черквата „Св. Климент Охридски”, намираща се съвсем малко в страни от пътя за манастира, крайно незаслужено е оставена на произвола на природата. Въпрос на време е покривът да протече, след това да се срути и накрая от иначе хубавата черква да останат само обрасли руини. А такива примери у нас колкото искаш. Пътешествието в изоставения Черепиш може да продължи още. В нашия случай поехме по ж.п. линията в посока на тунелите. Щом преминахме моста, свихме в дясно по едва забележимата тясна пътека, минаваща по ръба на скалата, следвайки пътя на реката. Малко преди да се стигне до траверса на манастира, намиращ се на другия бряг, се открива гледка към дебело и ръждясало стоманено въже, опънато над Искър. Точно в средата му над водите виси един метален кош, който някога (вероятно) е служел за пренос между двата бряга. Срещу него, в началото на възвишението, има една стара изоставена къща. Първият етаж се е ползвал като кошара за животни, а на втория са жилищните помещения. Стълбището, някога водело към втория кат, не само е рухнало, ами дори вече не са останали следи от него. Вместо това нагоре води една импровизирана и зле скована паянтова стълба. За сметка на това обаче на терасата ясно личаха бутилките от нечий купон. Посредством надпис с въглен над вратата, някой беше оприличил мястото като храм на обречените, в същото време подчертавайки, че се охранява от бат Бойко. От терасата се открива прекрасна гледка към реката и отсрещния манастир. Единственият недостатък е, че къщата се намира на северен склон и макар отсрещните върхове да бяха огрени от слънце, тук беше усойно и мрачно. За лятото това е прекрасно, но зимата е малко неприятно. Денят преваляше, така че трябваше да се върнем обратно към изоставената гара, за да чакаме влака за София. От моста над реката обхванахме за последно околния пейзаж в опит да запечатим за по-дълго в спомените си Искъра, притиснат от надвисналите над него стръмни бели скали, пещерите, покриващи наполовина огрения от слънцето масив, както и сгушения малко по-нататък манастир. Всичко това и досега представлява в съзнанието ми една крайно вдъхновяваща картина, каквато трудно може да се види другаде.
image



Гласувай:
8
0



1. анонимен - Мите супер си го описал. Всеки път ...
08.12.2009 22:22
Мите супер си го описал.Всеки път все повече ме впечатляваш.:)
цитирай
2. анонимен - razmisli
09.12.2009 21:00
Хей, мерси за препратения линк и за разказа - много ми беше полезно. Съвсем ли няма никакви хора в Черепиш? Дори и поклонници? С кой влак се отива дотам? Правя си едни планове за лятото, а нямам много отделено време, затова се опитвам да събера информация...

Благодаря!
цитирай
3. анонимен - Geri
10.12.2009 10:19
Все повече задобряваш! Моите поздравления! Страхотно описание! Чудесен, грамотен език! Само нещо май си пропуснал думата "въже" към края на текста Ето къде: "... на другия бряг, се открива гледка към дебело и ръждясало стоманено, опънато над Искър." Още веднъж - БРАВО!
цитирай
4. indreal - @2
10.12.2009 10:30
В манастира постоянно се изсипват хора и на моменти става доста пренаселено. Когато отидохме до него, имаше два пернишки рейса народ. Така че хора все пак има, но само в манастира. А до там се ходи с влак в посока София - Мездра или Враца. Всъщност всички влакове, тръгващи от София в северна посока, минават от там, но само пътническите спират на гара Черепиш.
цитирай
5. indreal - @3
10.12.2009 10:31
Мерси Гери, добавено е ;-)
цитирай
6. zvezdichka - Не знаех за
03.05.2010 14:41
това, което си описал в разказа си, въпреки, че съм посещавала манастира преди години и останах удивена от местността. Но за жалост разградената и изоставена къща е много тъжна картинка...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1142304
Постинги: 253
Коментари: 695
Гласове: 2843