Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.11.2012 15:19 - На Батулия
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 3368 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 09.12.2013 17:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Качих се на влака за Реброво от Централна гара в 18:00. Внезапният порив за това пътуване дойде като спонтанен отглас от кратката биография на Дик Проенеки, публикувана на хипарския блог. Текстът ме вдъхнови да опитам да последвам поне за ден завета на Дик Проенеки, чиято философия за постигане на житейско удовлетворение се изразява в прост начин на живот сред природата. Най-общо това се постига чрез задоволяване само на минимални битови нужди, простота в прехраната, достатъчно физическо натоварване за гарантиране на добро здраве, търпение при лоши метеорологични условия, използване на ръчни инструменти за допълнително укрепване на вярата в себе си. За осигуряване на минимални битови нужди носех спален чувал и преносимо легло. Вярно е, че можех да взема и едно най-обикновено шалте, но тъй като не бях ползвал леглото от години, се поддадох на изкушението. Храната ми щеше да се състои от хляб и една голяма консерва, съдържаща зелена леща, моркови, маринован свински джолан и пушена сланина. Бях си я купил от Карфур преди около две седмици именно за такъв случай. Влакът ми се стори като най-подходящото средство за транспорт, макар че за да е пълна екзотиката можеше и да се пробвам с фрейтхопинг. Но като се замислих, че самият Дик Проенеки е стигнал до Туйн лейкс в Аляска със самолет, реших че ще ми е простено ако просто хвана пътническия влак.

Надявах се да се возя с някоя от мотрисите Дезиро на Сименс, но вместо това ми се падна обикновена електричка от ония, дето отдавна би трябвало да са бракувани или поне да се намират в музея. Когато влакът спря на Реброво вече беше тъмно. Минах по моста над река Искър и хванах пътя за Батулия. Докато вървях, за поройния дъжд, изсипал се по време на пътуването с влака, напомняха само локвите и високата влажност на въздуха. На следващия ден Джо Китинджър щеше да загуби повечето от рекордите си, поставени през 1960 г., но в момента въобще не мислех за предстоящия скок от ръба на космоса. Вместо това се наслаждавах на характерния опияняващ аромат на напоената от дъжд гора. Това ме върна години назад, когато с приятели редовно ходехме за по една нощ до Батулийския манастир, гара Бов или Лакатник. Осемте километра, които трябваше да извървя, ми предоставиха достатъчно време да се отдам на спомени за онези по-безгрижни времена, в които пътешествахме толкова много, че знаехме наизуст разписанията на влаковете, минаващи през Искърското дефиле.

Целта на пътешествието ми беше бунгало някъде над Батулия, което дълги години е било изоставено. Без ток и водопровод, то щеше да е идеалното място за плануваното кратко откъсване от цивилизацията. За точното му местоположение бях получил единствено общи насоки по телефона малко след като тръгнах. Нямах съмнение, че ще ми бъде доста трудно да открия крайната си цел, най-малкото защото щях да я търся по тъмно.

Преходът от Реброво до Батулия мина без да се случи нещо забележително. Бях заобиколен от мрак, така че не можех да се любувам на околните гледки. В селото нямаше особен живот освен в кръчмите, покрай които минах без да се отбивам. Но и там присъствието беше по-скоро вяла работа. Стигнах до площад, чието описание съвпадаше с получените указания, и от там поех по черен път. След известно време достигнах до чешма, която беше първият ориентир, че съм в правилна посока. Следващият трябваше да бъде мост над потока, чието легло следвах откакто бях свърнал по черния път. В мига, в който сред храсталаците съзрях нещо като перила, от там излязоха две фигури с фенерчета. За мой късмет пристигналите по обяд други двама участници в начинанието, когато видели, че нощта се спуска, а мен все още ме няма, взели благородното решение да слязат до края на селото, за да ме пресрещнат. Събрахме се точно на моста.

Пътят нагоре беше стръмен и тесен. Не ми се мисли какво би станало, ако две коли се срещнат на него, тъй като не изобилстваха опции за отбиване в страни. В началото сред дърветата се забелязваха добре осветени къщи. Постепенно обаче районът подивя. След криволичещо изкачване, което ми се стори безкрайно, най-накрая стигнахме до паянтова порта. Преминахме я и видях силуета на крайната ни цел.

Първото ми впечатление беше за незавършен строеж. После обаче си дадох сметка, че това внушение идваше от нехомогенния вид на постройката: едната част беше ламаринена, а другата – тухлена. Зидарията беше неизмазана и именно това плюс една подпряна на стената тарга, създаваха впечатлението за зарязана строителна площадка. За моя изненада бунгалото разполагаше с повече помещения, отколкото можех да предположа, гледайки го отвън. За съжаление не всички бяха обитаеми – дългогодишното му изоставяне на произвола на природата беше превърнало две от стаите в негодни за каквото и да било. В останалите интериорът беше скромен и приятен. На приглушената светлина от соларните лампи дори талашитените стени излъчваха топлина и уют.

Щом си сглобих леглото насред стаята, която минаваше за всекидневна, всички излязохме навън. Седнахме край имровизирано огнище от няколко подредени една върху друга тухли, увенчани с ламарина от печка с махащи се кръгове. Въпреки влагата от скорошния дъжд, нощта беше изненадващо топла. На два пъти от короните на околните високи дървета към двора се спускаше гъста мъгла, но всеки път след по-малко от две минути се разсейваше без да остави и най-бегла следа.

Странно е усещането, когато в мрака на нощта седиш край собственоръчно запален огън. Чувства се едно особено удовлетворение и спокойствие. Дори и някаква сигурност, без релано да съществува заплаха.

image

Явно това усещане е наследство от най-древната епоха на човешката история, когато в един враждебен свят, пропит от тотална несигурност, огънят освен топлина е давал и някаква по-осезаема опора. Това явно е останало в колективната човешка памет, тъй като и тримата дълго се взирахме като хипнотизирани в пламъците. Околната тъмнина сякаш ни изолираше от света, а огънят реално беше единственият ни източник на светлина. По небето не беше останали и един облак, така че се намирахме под купол от милиарди звезди. Сякаш бяха толкова близо, че създаваха онова неповторимо чувство как ако протегнеш ръка можеш да ги докоснеш. По някакъв особен начин всичко това ни караше да чувстваме една странна и неописуема с прости думи близост с природата.

Ако след като запалихме огъня, на него си бяхме приготвили това, което сами сме уловили, идилията щеше да е пълна. Но тази вечер за разлика от праисторическите времена, вместо уловът от деня, основното ни меню беше варен боб, препечен хляб и консервата, за която вече стана дума. Лещата с моркови, маринован свински джолан и пушена сланина беше прекрасна, но безспорният хит на вечерта стана бобът. Не зная дали вкусовите ми рецептори бяха изострени от дългия нощен преход, или заради трите часа, които тенджерата беше прекарала над огъня, но по-вкусно нещо не бях ял от доста време.

На сутринта отново запалихме имрповизираното огнище, за да си сварим чай. Пропуснах по-разточителна закуска, тъй като ме чакаха осемте километра до Реброво. Слънцето и есенните багри на гората направиха обратния ми път много по-приятен и вълнуващ, отколкото нощния преход на идване. В 11 и нещо си хванах обратния влак към София. Връщах се към цивилизацията и нямах търпение да седна пред компютъра, за да видя какво се случва в Розуел, Ню Мексико. През този ден Безстрашния Феликс щеше със свръхзвукова скорост да връхлети в историята . Аз пък се радвах и на малките моменти в живота, каквото беше краткото ми пътешествие до горите над Батулия.



Гласувай:
4
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1349264
Постинги: 266
Коментари: 695
Гласове: 2856