Промишленият китолов през 20^-ти век може да се определи като масово клане – от 1905 г., когато е спуснат на вода първият кораб-фабрика, до 1975 г. са убити 1,5 млн. кита. След  остро настояване от страна на ООН IWC (Международна китоловна комисия) се съгласява да въведе забрана върху промишления улов на китове, за да може да се възстановят популациите на най-застрашените от изчезване видове. Мораториумът е гласуван едва през 1982 г., а реално влиза в сила чак през 1986 г. Днес само две страни – Япония и Норвегия – продължават активно да ловят китове в незачитане на забраната.

Норвегия възобновява търговския си китолов през 1993 г. в следствие на стремежа на тогавашната управляваща политическа партия да придобие популярност и добри предизборни позиции в северните райони на страната. За да оправдаят подновяването на лова, норвежките власти го представят като необходимост заради изчисленията им, че популацията на китовете се е увеличила. Освен това определят китолова като един от традиционните норвежки поминъци, поради което той трябвало да бъде възстановен. Според направените по-късно оценки обаче числеността на популациите от китове в водите на Арктика са доста по-ниски, отколкото са данните, представени от норвежкото правителство. Научният спор около оценките за числеността на китовете продължава и днес, но дори да можеха да бъдат внимателно определени, самите действия на норвежките китоловци направо подкопават авторитета на IWC.

От 1987 г. Япония всяка година извършва китоловна дейност във водите на Антарктика под прикритието на “научно-изследователска програма”. Този така наречен “научен” китолов в действителност си е чисто търговска дейност – китовото месо и китова мас, получени при “изучаването” на китовете, се реализират на японския пазар с печалби от милиони долари годишно. Поради тази причина през 2000 г. Япония за пореден път грубо пренебрегва позициите на IWC и на световната общественост, разширявайки китоловната си дейност в Северния Пасифик в търсене на кашалоти и сейвали. Японците упорито твърдят, че антарктическият китолов е за научни изследвания, но всяка година продукцията от убитите китове се продава за десетки милиони долари. През 1997 г. 1700 т китово месо от годишния “научно-изследователски” лов е продадено на японските рибни пазари на стойност почти $50 млн. Такава “научно-изследователска” програма е обида за науката, защото няма никаква обоснована нужда китовете да се убиват, за да бъдат изучавани. Подобно прикриване на най-обикновен търговски интерес е повече от гротескно. Освен това няма друга държава, която да използува смъртоносни методи, за да изучава морски бозайници. Няма съмнение, че мнимите научни изследвания са само прикриване на търговския китолов. Нещо повече – все още пред международната научна общност няма нито едно сериозно представяне на някакви резултати от тази прословута дългогодишна научна програма, в името на която са избити толкова много китове.

Обстоятелството, че след векове наред безогледно избиване, китоловците изчерпват популациите на всички видове китове, населяващи планетата, не изненадва никого. Но буди удивление фактът, че въпреки многобройните индикации, че китоловната индустрия застрашава съществуването на морските гиганти, дълго време изобщо не са предприети мерки за ограничаване на улова. Очевидната причина за този явен отказ е алчността, тъй като тялото на всеки убит кит носи доста значителна печалба. Никакъв икономически интерес обаче не може да оправдае престъплението да се убиват такива огромни и величествени творения на природата. Освен това съвременната химическа индустрия само за последните 50 години отбелязва такъв главоломен технологичен скок, в следствие на който твърдението, че от телата на китовете се извличат ценни суровини, които нямат съответния индустриален аналог, е безпредметно и неубедително. Пак заради алчност не се чуват призивите за тотална забрана на китолова поради бавното възстановяване и трудното нарастване на китовите популации. Печалният извод, който се налага от всичко казано до тук е, че между икономическите интереси и  опазването на околната среда съществува дълбока и почти непреодолима несъвместимост, установена още от зараждането на промишления китолов.