Понякога сложността на живота в съвременната цивилизация може да се окаже непоносимо тежка: забързаното всекидневие, тежестта в неизбежните служебни взаимоотношения, заливащият ни медиен водопад със съмнителна информационна стойност, дребнавите политически борби, технологичната сложност на заобикалящата ни среда. Всичко това е достатъчно, за да ни накара да мечтаем за бягство към по-прост живот, за живот с повече непосредствен досег с природата. За повечето от нас осъществяването на тази мечта най-често се изразява в случайно пътуване с приятели или семейство на палатка през уикенда. Има обаче и такива хора, чието критично отношение към съвременната цивилизация, ги докарва до крайности. Наричани екоактивисти, спиритуалисти или просто свободни духове, те са приели доста буквално идеята да станат едно цяло с природата. Някои ги определят като наивисти или зелени радикали, докато други ги считат за вдъхновяващи примери. 

Тук прилагам няколко истории на хора, които са се отказали от цивилизацията, за да живеят в дивата природа.

Първата от тях някак естествено е тази на

Кристофър Маккендлис

 

 

Добил световна популярност благодарение на книгата на Джон Кракауер "Сред дивата природа," както и на едноименния филм, режисиран от Шон Пен, Кристофър Маккендлис (който променя името си на Александър Супертрамп), е американски пътешественик, чиято мечта е за одисея в Аляска, където да живее просто и първично, далеч от цивилизацията, за „да намери себе си”. Доброто му образоване, академичният успех и произхода му от американската средна класа само подхранват неговото презрение към заобикалящия го свят, който той определя като празен материализъм на обществото. В резултат на убежденията си, през 1990 той дарява 24 хил. долара на Oxfam International и се впуска в пътешествия. Озовава се в Аляска през април 1992 със символични запаси от храна, пушка, няколко книги и елементарно къмпинг оборудване. Достига до изоставен автобус, превърнат в заслон, където прекарва 113 дни. Трагично е, че след като осъществява мечтаното приключение на живота си, в края на август 1992 г. Маккендлис умира от глад. Тялото му е намерено в спалния му чувал вътре в автобуса от местни ловци. 

 

Тимоти Тредуел

 

Тим Тредуел е природозащитник, натуралист-любител, еко-войн и режисьор на документални филми. Тим се прочува с дейността си за защита на мечките гризли в Националния парк Катмаи в Аляска. Той живее сред мечките без никаква защита в продължение на 13 лета подред. Накрая обаче късметът му изневерява и една нощ той и приятелката му Ейми Хугенард са убити и изядени от мечка. Въпреки че някои намират неговия идеализъм за наивен, със своите активни действия и документални филми Тредуел се бори за защитата на местообитанията на мечките, които приживе той толкова обича. Неговата история е увековечен в документалния филм "Grizzly Man". 

Тед Качински

По-известен като Юнабомбър, Качински е примитивист, който възприема критиките на цивилизацията и технологиите до крайност. Въпреки, че има обещаваща академична кариера, той в крайна сметка напуска професорското място в Университета на Бъркли, Калифорния, за да отиде да живее без течаща вода или електричество в отдалечено бунгало, което сам си построява в дивата пустош на Монтана. Там Качински започва своята терористична кампания, изпращайки 16 бомби до различни цели, включително университети и авиокомпании. В резултат загиват трима души, а ранените са 23. Обосновката за действията му е изложена в неговия манифест, озаглавен "Индустриалното общество и неговото бъдеще”. Заловен с помощта на брат му, той излежава доживотна присъда без право на помилване във федерален затвор.

Карл Маккун

Карл Маккун е американски фотограф-натуралист. През март 1981 г. наема пилот да го приземи край отдалечено езеро на около 225 мили североизточно от Феърбанкс, Аляска. Маккун възнамерява да снима там в продължение на около пет месеца. Самолетът го стоварва с 500 ролки фотографска лента, 635 кг провизии, две карабини и една пушка. Маккун мислел, че се е разбрал с пилота да се върне за него през август, но към средата на месеца става очевидно, че пилотът няма да дойде. От този момент той се опитва да увеличи провизиите си с лов. Съдейки от написаното в дневника му, Маккун все още има надежди, че неговото семейство или приятелите ще изпратят някой да го търси, след като не е успял да се върне. Той обаче не си дава сметка, че не е дал точни инструкции нито за положението си, нито колко възнамерява да остане. В края на август самолет на рейнджърската служба прелита край лагера на Маккун, но вместо ясно да покаже, че се нуждае от помощ, той помахва вяло, а при следващото си прелитане пилотът го вижда как бавно крачи към палатката си. Така отновно никой не подозира, че Маккун се нуждае от помощ.

Скоро след това става по-студено, започва да вали сняг и езерото замръзва. Към ноември Маккун остава напълно без храна. Решава да опита да извърви 75-те мили до Форт Юкон, но няма възможност да направи прехода поради дълбокия сняг и общата си отпадналост. Някъде по това време Маккун решава да се самоубие. Написва писмо до баща си, закача към него шофьорската си книжка и се застрелва. Непосредствено преди изстрела написва в дневника си: „Казват че не боли”. 

През януари за приятелите на Маккун става ясно, че нещо се е случило с него и се обръщат към властите да започнат търсене. На 2 февруари 1982 г. оборудван с плазове самолет се приземява върху замръзналото езеро. Рейнджърите на борда заварват в палатката му трупът на Маккун, заедно с неговият дневник от 100 страници. 

 

 

 

 

Ох как ми е идвало и на мен да зарежа нсичко, но не знам как да го направя. Имам задължения към семейство и работници.

дето ни е идвало да зарежем всичко и да хванем дивото. Но чувството за отговорност е това, което ни спира. Ето защо съм убеден, че всички тия натуралисти, ескейписти и пр. са шайка безотговорни типове, които не държат на нищо и никого. Търсели били себе си... Повечето така и цял живот не успяват да се открият.