След като на 26 април 1986 г. четвърти реактор на Чернобилската атомна централа избухва, името Чернобил се превръща в синоним на една от най-сериозните технологични катастрофи в историята на човечеството. Известно е, че аварията е резултат от провалил се експеримент, но и до днес никой не е наясно с точната причина за инцидента. Историята обаче познава и друг ядрен експеримент, който също излиза от контрол, причинявайки огромни щети. Става дума за Castle Bravo – кодовото име на водородната бомба, взривена през 1954 г. от САЩ на атола Бикини, част от Маршалските острови. Детонацията е извършена в 06:45 местно време на 01 Март 1954 (18:45 часа на 28 февруари по Гринуич). Mного скоро става ясно, че нещо се е объркало и експериментът поема в неконтролируема посока.

По предварителни очаквания бомбата трябва да е с мощност от 4 до 6 мегатона, които обаче са надхвърлени многократно. В първата секунда след взривяването си, Castle Bravo формира около 7 километрово огнено кълбо, чието зарево е видяно чак на атола Куаджалейн, отдалечен на повече от 400 км. Ядрената гъба достига височина от 14 км и диаметър 11 км. След около минута височината й вече е 40 км. Милиони тонове пясък, корали и други морски обитатели от рифа на атола и заобикалящата го лагуна, са изхвърлени високо във въздуха от взрива, а на мястото, където е проведен тестът, се образува кратер с диаметър 2000 м и дълбочина 75 м.

Кратерът от експлозията на Castle Bravo е с диаметър 2000 m. Координатите на кратера на Castel Bravo са 11°41′50″N165°16′19″E / 11.69722°N 165.27194°E / .   Неочаквано голямата ударна вълна от взрива помита всички постройки на далечния край на атола. Измервателните уреди, конструирани така, че да препратят записите си преди да бъдат унищожени от взрива, се оказват изпарени мигновено и събраната от тях информация е крайно незначителна. По отношение на тротиловия еквивалент, тази бомба е около 1000 пъти по-мощна от „Малкото момче” и „Дебелакът”, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. Със своите 15 мегатона, Castle Bravo се оказва най-мощното термоядрено устройство, взривявано някога от американците, и петото по сила в историята. За сравнение най-мощната експлозия е извършена през 1961 г. от СССР на о. Нова Земя, където е детонирана 50 мегатонната водородна „Цар бомба” (АН602). Последствията от грешката в дизайна на Castle Bravo са тежки. По-малко от 10 минути след експлозията са генерирани ветрове със скорост от 360 км/ч, благодарение на които чудовищният радиоактивен облак покрива около 11 хил кв. км. от Тихия океан. На пътя му най-напред се изпречват корабите, разположени на около 40 мили югоизточно от острова, за да наблюдават и отчитат резултатите от ядрения тест. Един от физиците, намиращ се там, по-късно свидетелства, че част от екипажа на кораба му получава голяма доза облъчване. Шейсет души от екипажа на самолетоносача USS Bairoko получават бета изгаряния. Мощният радиоактивен вихър преминава и през околните населени острови Ронгерик, Ренгълап, Алингини и Утирик, събаряйки до един кокосовите орехи от палмите. Персоналът на метеорологичната станция на о. Ронгерик, изградена там във връзка с теста, за дълго време се оказва затворен в капана на бункера им. Час и половина след експлозията 23мата рибари на борда на японския риболовен кораб Daigo Fukuryū Maru наблюдават с изненада как от небето започва да се сипе дребнозърнеста бяла пепел. Мъжете няма как да знаят, че падащото върху тях всъщност са радиоактивни частици от взрива на водородна бомба. Малко по-късно по кожата им се появяват сърбежи, последвани от образуването на мехури, които след пукането си се превръщат в болезнени сълзящи рани. Всички започват да повръщат, страдат от силно главоболие, болки в очите и кървене от венците. Скоро радистът Айкичи Кубояма умира, превръщайки се в първият японец, станал жертва на водородна бомба. Междувременно същата дребнозърнеста бяла пепел започва да се сипе подобно на сняг и върху атола Ренгълап, разположен на 125 мили източно от Бикини. Смъртоносният резултат от водородната бомба покрива и атола Алингини. Жителите на двата атола, не разбирайки какво точно се случва, наблюдават с изумление как сутринта второ слънце изгрява от запад. След това с не по-малко удивление стоят под сипещата се от небето пепел, която покрива островите им с няколко сантиметров слой. Питейната вода става жълта и солена. Още същата вечер започват първите физически проявления на лъчевата болест: засегнатите страдат от силно кожно раздразнение, обща отпадналост, тежко повръщане и диария, косите им започват да окапват. Хората изпадат в състояние на паника. Правителството на САЩ така и не е сметнало за необходимо да направи каквито и да било предупреждения или разяснения на хората от островите в близост до ядрения полигон, тъй като никой не е очаквал, че ефектът от Bravo ще е толкова голям. Бързият развой на събитията изненадва американските военни. Екип от ВМС на САЩ, съоръжен с гайгерови броячи, посещава Ренгълап ден след взрива, но не са подготвени за това, което заварват. Напускат атола без дори да информират островитяните за опасността, на която са били изложени. Междувременно към симптомите на облъчените се прибавят и други, като парене на очите и подуване на врата, ръцете и краката. Три дни след ядрения тест облъчените островитяни са евакуирани в болница на атола Куаджалейн. След още 4 дни към операция Castle Bravo спешно е включена нова секретна секция, наречена Проект 4.1 (Project 4.1), чиято цел е изследване на биомедицинските ефекти върху хора, изложени на значителни нива от бета и гама радиация, в следствие на облъчване от ядрени експлозии. По-късно работата на Проект 4.1 става повод правителството на САЩ да бъде обвинено, че е използвало пострадалите островитяни в медицински изследвания за проучване на ефектите на радиоактивното облъчване без да е искано съгласието им. Стига се до там, че някои представители на общността на Маршалските острови открито обвиняват американците за преднамерено заразяване на островитяните, за да може Агенцията по ядрена енергия да повиши капацитета на специалистите си за лечение при излагания на големи дози радиация по време на ядрена война. Евентуалната причина за този чудовищен експеримент да бъдат избрани именно жителите на Маршалските острови би могла да бъде маргиналният статус, който те като цяло имат пред света по онова време. Тъй като операция Castle Bravo е секретна, в началото американското правителство усърдно отрича всичко свързано с ядрения инцидент. Скоро обаче радиоактивният облак не само се разпростира неконтролируемо на огромна площ, но попада във водите на Пасифика, където теченият го понасят в различни посоки. Радиация от Bravo е засечена в Австралия, Индия и Китай, дори в САЩ и части от Европа. Следват и свидетелствата на тежко облъчените моряци от японския рибарски кораб Daigo Fukuryū Maru. Така от секретна операция, Castel Bravo се превръща в международен скандал. Логично, най-напред възмущението се отприщва в Япония. В пресата инцидентът дори е определян като "втора Хирошима". Независимо от това, правителствата на Япония и САЩ бързо постигат политическо споразумение. Съгласно него засегнатите от радиацията рибари от Daigo Fukuryū Maru получават компенсация от 2 милиона долара, включително и по 2 милиона йени за всеки оцелял ($5,550 през 1954 г., или $ 45.400, съгласно курса през 2011 г.). Договорено е също, че на жертвите няма да бъде даден статус хибакуша, т.е. на загинал при ядрена атака. Според финалният доклад на Проект 4.1, взривът на Castle Bravo облъчва със значителни дози радиация 239 жители на Маршалските острови от островите Утирик, Ренгълап и Алингини. Жертви на радиационно облъчване стават и 28 американци, намиращи се на атола Ронгерик. Най-сериозно пострадалите от атола Ренгълап получават дози от приблизително 175 рада преди да бъдат евакуирани. Най-засегнатите островитяни от Алингини получават по 69 рада, тези от Утирик – 14 рада, а американците на Ронгерик – средно по 78 рада. Много от облъчените не показват веднага симптоми на лъчева болест, въпреки че в течение на няколко дни се проявяват основните ефекти на интензивното радиационното облъчване: окапване на косата; значителни поражения върху кожата, включващи открити и сълзящи лезии. Дългосрочните последствия за островитяните са много сериозни. В годините след инцидента Проект 4.1 продължава периодичните медицински изследвания на засегнатите от радиацията островитяни, и макар американските учени да определят резултатите като двусмислени и статистически трудно съпоставими с излагането на радиация, фактите са си факти: през първите пет години след инцидента спонтанните аборти и ражданията на мъртви деца сред жените от Ренгълап се удвояват. Наблюдават се и множество малформации у новородените, както и трудности в растежа и развитието на децата, макар че според докладите на Проект 4.1 в това не се открива ясен модел. През следващите десетилетия обаче ефектите са неоспорими. Децата започват да страдат непропорционално от рак на щитовидната жлеза, основна причина за което е излагането на радиоактивен йод 131. През юни 1968 г. президентът Линдън Джонсън прави обръщение, публикувано на първа страница на New York Times, в което уверява жителите на Бикини, живеещи на Кили и други острови, че вече са в състояние да се върнат в родината си. Зоната е обявена за "чиста и безопасна", макар че администрацията съветва островитяните да се придържат основно към консумация на консервирани храни, както и да избягват северните острови на атола. Оптимизмът на правителството скоро обаче се сблъсква с доказателства за продължаващо наличие на радиоактивно замърсяване, тъй като много от завърналите се развиват тумори на щитовидната жлеза, нарастват смъртните случаи сред децата от левкемия, както и вродените аномалии. След дългогодишни съдебни битки, на 5 март 1981 г. Трибуналът за ядрените искове излиза с постановление по делото на жителите на атола Бикини срещу САЩ за причинените им щети в резултат на ядрените опити. Трибуналът присъжда обезщетение в размер $ 563.315.500.00, което е крайната сума след приспадането на минали обезщетения от правителството на САЩ.     Останки от бункери на атола Бикини

 

  На следващите снимки са останките от различни кораби, потънали край атола Бикини както по време на ядрените тестове, така и по други поводи. Сред тях са USS Saratoga, USS Lamson, USS Anderson, USS Apogon.























Източници на снимките: 1, 2, 3, 4, 5, 6

доколкото знам Америка направили към 1100 взривявания (официално) , имат хиляди пострадали , очевидци , войници ( опитни свинчета), Руснаците не им отстъпват с 700-800взривявания , преди около месец попаднах на информация за "цар бомба" . Много интересно са я "скопили", първоначално са смятали , че имат много над 50мегатона (101Мтона !!!!) и са я поурязали за да не "сцепят" планетата , мислили са , че ще го докарат към 25-30 Мтона. Това е няква лудост !!! Северна корея продължават и до днес....

Винаги има някой луд, който ще натисне копчето...