Късно вечерта на 22 септември 1979 г. американският сателит „Вела 6911” изпраща във военновъздушната база Патрик, Флорида, данни за засеченото от него двойно припламване, характерно за атмосферните ядрени експлозии. Мощността на взрива е от порядъка на 2 до 3 килотона, а координатите му са между остров Буве (територия на Норвегия) и архипелага Принц Едуард (владение на Южноафриканската република).

Сателитната програма „Вела” представлява елемент от системата за откриване на ядрени взривове, разработена от САЩ след подписването на договора от 1963 г. за забрана на атмосферните ядрени тестове. Целта на проекта „Вела” е да осъществява сателитен контрол над ядрените държави, начело с бившия СССР, дали не извършват нерегламентирани атмосферни ядрени тестове. По проекта „Вела” са разработени два типа сателити. Първите 3 са изведени в околоземна орбита между 1963 и 1965 г., като оборудването им включва само сензори за въздушно откриване. Всички те работят 5 години – период, превишаващ неимоверно техния планиран живот, разчетен едва за 6 месеца. Второто поколение спътници, наречени „Вела Адванст”, са изстреляни през 1967, 1969 и 1970 г. Тези сателити разполагат с оптически сензори за засичане на атмосферни ядрени тестове и формалният им експлоатационен срок вече е 18 месеца, макар че реално всеки от тях действа по над десет години. Последният сателит от серията „Вела Адванст” излиза от строя през 1984 г. или след цели 14 години успешна работа.

Администрацията на тогавашния президент на САЩ Джими Картър успява да укрие в тайна засечената от „Вела 6911” ядрена експлозия до 25 октомври 1979 г., когато Джон Скали, телевизионен репортер в ABC, излъчва историята, за която е информиран от свои контакти в Пентагона.

За всички изглежда неизбежно, че Израел или ЮАР, а може би и двете, са замесени. Само че данните от „Вела 6911” идват в доста лош момент за администрацията на Картър. Няма съмнение, че потвърждение за засичане на нерегламентиран ядрен тест би поставило президента в много трудна ситуация, тъй като политиката му особено силно акцентира върху неразпространението на ядрените оръжия. Освен това сред многото международни проблеми пред Белия дом в момента изпъква срива в отношенията с Иран – неотдавнашният основен съюзник в Близкия Изток. А предстои и кампания за преизбиране, която със сигурност се очертава доста тежка. При това положение ако Израел – друг ключов съюзник в Близкия Изток – бъде свързан с ядрен тест, политическите щети от налагането или съответно неналагането на санкции се очертават като крайно негативни.

Много скоро е съставена експертна комисия от учени, за да направи преглед на данните от „Вела 6911” и да се произнесе за тяхната надеждност. Тя става известна като Комисия Руина, по името на нейния ръководител д-р Джак Руина – професор по електроинженерство в Масачузетския технологичен институт и член на няколко мозъчни тръста в областта на отбраната.

Комисията приема като проблем фактът, че към момента на събитията сателитът е работел извън своя проектен живот. „Вела 6911” е изстрелян в около земна орбита на 23 май 1969 г. – десет години преди загадъчният инцидент от 22 септември 1979 г. Учените вземат под внимание и това, че сензорът за електромагнитни импулси излиза от строя две години след края на проектния живот на сателита. Освен това през юли 1972 г. в паметта се появява грешка, при която в записите се губи около половин секунда. Въпросната грешка обаче се самоизчиства през март 1978.

Всичко това дава основания на членовете на Комисията Руина да подложат на съмнение основната версия, че е засечен ядрен взрив. В заключителният доклад, публикуван през лятото на 1980 г., се изказва предположение, че данните от сателита са грешно интерпретирани, тъй като е възможно да е бил ударен от малък метеорит. Това, че експлозията е била засечена само от един от сателитите, също изглежда в подкрепа на твърдението. Изказва се предположение, че може и да е имало експлозия, но да е била причинена от навлязла в атмосферата комета, метеорит или предизвикана от други естествени причини. В доклада се изтъква, че и полетите на ВВС на САЩ в района, скоро след получаването на данните, не успяват да открият никакви следи от радиация. Макар че членовете на Комисията подлагат на съмнение основната версия за ядрен взрив, в крайна сметка в заключенията е написано, че двойното припламване "вероятно не е от ядрен взрив, макар че не можем да изключим и възможността да е с ядрен произход". Това крайно уклончиво заключение хвърля за следващите 20 години дълбока сянка на съмнение върху общественото доверие в способността на САЩ за недвусмислено откриване на нерегламентирани ядрени тестове, дело на други държави.

След оповестяването на доклада много наблюдатели и експерти изразяват съмнение в заключенията на Комисията, намирайки ги за политически манипулирани. От разсекретени документи става ясно, че от самото начало Комисията Руина получава насоки да работи така, че да осигури на администрацията на Картър така нужното в момента прикриване на случая. Задачата на учените е да разследват дали данните от сателита не са фалшива тревога, включително и да проучат възможността, че "е от естествен произход, вероятно в резултат от съвпадение на два или повече природни феномена...". Даването на подобна насока в работата на Комисията Руина неизбежно навява предположения, че от нея се очаква да се фокусира върху достигането на изводи, в максимална степен приемливи за президентската администрация. Тук трябва да се подчертае, че при старта на работата на Комисията все още няма причина за съмнение, че е идентифициран атмосферен ядрен взрив.

Според Сиймор Хърш, американски разследващ журналист и носител на награда Пулицър, идеята за съставянето на Комисията Руина е обсъждана още преди всички потенциални технически проблеми около сателита да са били известни. Спешно заседание за разбор на ситуацията се провежда в Белия дом веднага, след като докладът на разузнаването за инцидента достига до Овалния кабинет. Сред присъстващите са съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински, неговият помощник по глобалните въпроси Джералд Оплинджър, заместник-директорът на Агенцията за контрол над оръжията и разоръжаването Спърджън Кийни, и президентският научен съветник Франк Прес. Участниците в срещата смятат, че вероятността за ядрен тест, е над 90%. Кийни или Прес (разказите на участниците се разминават) дава предложение за свикване на Комисията Руина като тактика за забавяне (Хърш 1991).

В същото време съществуват редица доказателства в потвърждение на ядрената хипотеза. Хидрофони в Южния Атлантик, поставени от британския флот за следене на съветските подводници, засичат сигнал, който съответства на интензитета на малък ядрен взрив на повърхността на водата или на малка дълбочина в близост до архипелага Принц Едуард. По същото време радиотелескопът в Аресибо, Пуерто Рико, улавя аномални смущения в йоносферата. В Западна Австралия са установени повишени нива на радиация. Висока радиация е измерена и от научния персонал на австралийските антарктически станции Моусън и Кейси.

Обясненията за експлозия с естествен произход също са подложени на критика. Всички атмосферни ядрени взривове произвеждат уникална и лесна за откриване сигнатура – двойното припламване, включващо един изключително кратък и силен проблясък, последван от втори, много по-слаб и по-продължителен. Първоначалният проблясък обикновено е с дължина 1 милисекунда, и макар че излъчва само около 1% от общата топлинна енергия на ядрената експлозия, той всъщност е точката на максимална яркост на огненото кълбо. За да се развие вторият пик може да са му необходими от десетки милисекунди до няколко секунди, в зависимост от мощността на експлозията. До явлението двойно припламване се стига, след като повърхността на първоначалното огнено кълбо бързо бива застигната от разширяващата се хидродинамична ударна вълна. Тя действа като оптичен похлупак, който скрива малкото, но изключително горещо и ярко първоначално огнено кълбо зад непрозрачен йонизиран ударен фронт.

Науката не познава природен феномен, който може да имитира подобно явление. Освен това е факт, че уредите за откриване на атмосферни ядрени експлозии от сателитите „Вела”, наречени bhangmeters, са изключително надеждни. Представляват оптични сензори, които отчитат светлинните колебания върху милисекундна скала. В цялата история на проекта „Вела” никога не са отчитани фалшиви аларми с bhangmeter-а на някой сателит. До събитията от септември 1979 г. всички останали 41 двойни припламвания, засечени от сателитите „Вела”, са потвърдени като действително осъществени ядрени тестове. Ето защо учените в Лос Аламос, разработили програмата, остават убедени, че техният „Вела 6911” си работи нормално.

Дори след като ядреният инцидент е разкрит, все още не е сигурно, кой го е предизвикал. Както вече стана дума, още в самото начало подозренията падат върху Израел и ЮАР. Само че към онзи момент разкритието за ядрен тест би било много неудобно, тъй като Израел е ключов американски съюзник, с ЮАР отношенията също са близки, макар и непопулярни. По това време и двете страни разработват тайни програми за ядрено оръжие, но и в двете хипотези за авторство съществуват неясноти. Освен че има своя ядрена програма, дори и чисто географски ЮАР е много близо до мястото на теста. След падането на апартейда обаче ЮАР прави публично достояние част от информацията за ядрената си оръжейна програма, и така става ясно, че към 1979 г. страната едва ли е била в състояние да проведе самостоятелно подобен тест. Не е сигурно обаче какво съдържа все още секретната част от информацията.

През 1979 г. израелците почти със сигурност са притежавали ядрени оръжия, но е съмнително дали са имали възможност да подготвят и осъществят, при това толкова тайно, ядрен тест на хиляди километри от страната си. Ако ядрената експлозия все пак е израелско дело, то е сигурно, че е осъществена в сътрудничество с ЮАР. Най-вероятно тестът е бил на израелско ядрено оръжие, но организиран със съдействието на Южноафриканската република.

Малко вероятно е някоя от официалните ядрени сили да проведе подобен тест. Преди всичко те нямат основания да извършват тайни тестове, тъй като всички, освен Индия, към момента имат традиции в провеждането на атмосферни ядрени опити. Освен това малката мощност на взрива по-скоро насочва към някой, който не е толкова напреднал в разработките, въпреки че съществуват много причини за провеждане на малки тестове, включително за тактически ядрени оръжия и за изпробване на първични устройства за термоядрени бомби. В тази връзка, освен Израел, като единствен друг потенциален партньор на ЮАР в подобно начинание, е спряган Тайван.

Макар че след 1980 г. изплуват някои нови доказателства, повечето въпроси все още остават без отговор. През 1994 г. осъденият за шпионаж в полза  на Съветския съюз комодор Дитер Герхард, е освободен от затвора и емигрира в Швейцария. По времето на Инцидента „Вела”, е бил командир на южноафриканската военноморска база Саймънстаун. В интервю пред Johannesburg City Press комодор Герхард заявява, че двойното припламване е предизвикано от съвместен ядрен тест между Израел и ЮАР с кодовото име „Операция Феникс”. Самият той не бил замесен пряко в планирането или осъществяването на операцията, но знаел за нея неофициално. Тестът е трябвало да бъде скрит от облаците, но в последната минута времето се прояснява и „Вела 6911” го засича.

На 20 април 1997 г. израелският ежедневник "Аарец" цитира изказване на заместник министъра на външните работи на ЮАР Азиз Пахад. В него той потвърждава, че двойното припламване, засечено от американците над Индийския океан, наистина е ядрен тест, дело на ЮАР. "Аарец" цитира предишни доклади, според които Израел е купил 550 тона уран от ЮАР за собствената си ядрена централа в Димона. В замяна, според твърденията, Израел е предоставил на ЮАР информация и технологии, необходими за проектирането на ядрени оръжия, и за увеличаване на мощността на вече наличните ядрени бойни глави. Това изявление е потвърдено от посолството на САЩ в Претория, но по-късно прессекретарят на Пахад заявява, че заместник министъра е имал предвид само, че "е съществувал слух за подобен тест, и че това трябва да бъде разследвано", т.е. той само бил повторил слухове, които циркулират сред обществото от години.

Имало е сведения, че в ЮАР са готвели ядрен тест още през август 1977 г. Далеч преди съветските и американските сателити да са открили сигурни доказателства за приготовленията, страната е подложена на силен дипломатически натиск да се откаже от подобни планове. Явно плановете само са бил отложени.

Израел и ЮАР стават скрити ядрени сили през 70-те години, главно защото не членуват в надеждни военни пактове, предлагащи ядрено прикритие, каквито са НАТО, СЕАТО и СЕНТО. Според историка Пол Джонсън именно съюзите, осигуряващи ядрен чадър, са тези, които скланят повечето държави с ядрени амбиции да се откажат от собствени  разработки. В крайна сметка се оказва, че разпространението на ядрените оръжия е резултат главно на междудържавен антагонизъм. Така например атомната бомба на Китай е функция от конфликта с тогавашния СССР, атомната бомба на Индия е пряк резултат на китайската, пакистанската е отговор на индийската и т.н. Влизането на Израел в ядрения клуб провокира иракската програма за ядрено оръжие, осуетена през 1981 г. от авиацията на еврейската държава.

Нерегламентираното сътрудничество между Израел и ЮАР в областта на ядреното оръжие е обект на множество журналистически разследвания, но огромна част от официалната документация по случая все още е класифицирана.