Пътуването от държава в държава е един от символите на свободата. Ето защо за западняците пътешествията са едно от най-естествените неща. За пореден път се убедих в това при последното си ходене в Белгия. Служебните ми задължения приключиха в четвъртък, но поради постоянните смени в графиците на полетите на България Еър от и до Брюксел, не можах да се прибера в София същия ден. Обратният ми полет беше в петък вечерта. Така, благодарение на националния ни адио превозвач, се оказах с един свободен ден в Брюксел. Опитах да си съставя план как да ми мине времето и така реших да отида до Антверпен. Изискваха се минимални усилия – разстоянието до най-големия белгийски град се взима с влак за 50 мин., а цената на еднопосочния билет е 6,30 €.

Докато си чаках влака на гарата в Брюксел успях да се запозная с една група скаути. Макар и на пръв поглед много шарени, всички бяха със зелени униформени ризи с характерната лилия на фона на трилистна детелина. Първата им работа беше да ме уверят, че въпреки килтовете не са шотландци, а са чистокръвни белгийци. Като има казах на къде съм тръгнал, ме попитаха на пътешествие из Европа ли съм или само на обиколка из Белгия. Отговорът ми, че просто имам свободен от служебни ангажименти ден малко ги пообърка. Не зная защо: или видът ми изобщо не навяваше представа за каквато и да било „служебност”, или пък не можеха да си представят, че някой със служебни задължения ще тръгне на път просто ей така. Все пак трябва да подчертая, че смущението им трая само няколко секунди и разговорът се насочи към необятната тема за белгийските бири. Малко преувеличих като им казах, че всички пивоварни в България са собственост на белгийската InBev. Все пак постигнах търсения ефект – много се зарадваха и споделиха, че световната популярност на техните бири ги прави много горди.

Влакът за Антверпен много ми напомни на този за Лакатник. Но не като интериор, а по-скоро като обстановка. Беше претъпкан почти като роден трамвай в пиков час, а основната маса пасажери бяха хора с раници. Имаше ги от всякаква възраст, раса и националност. Бяха заели дори и отделенията за велосипеди, но щом се появеше някой байкър веднага му се отстъпваше място. Все пак тези отделения си принадлежаха на велосипедистите по право.

Влакът напусна очертанията на Брюксел и се понесе на север с недостижима, но и невъобразима за БДЖ скорост. Наоколо се беше ширнал прекрасен и идиличен зелен пейзаж. Ниви се редуваха с ливади, по които свободно пасяха коне, постройките на отделни ферми се сменяха с каменните къщи на малки и по-големи села. В пейзажите на населените места доминираха камбанариите на църквите – до една извисени и стройни, действат някак си притегателно.

Отново се замислих за скаутите и за възможността да пътешестваш. Пътуването означава свобода. А точно такава свобода, докато аз и моето поколение бяхме студенти, ни липсваше. На тези години западноевропейците се впускат във всевъзможни пътешествия, разстоянията и националните граници за тях не са преграда. А през втората половина на 90-те – времето, когато бях студент – примката на шенген здраво ни беше стегнала около вратовете. Освен тази, макар и трудно, но все пак преодолима пречка, тогава ни спираше и липсата на финансова възможност. Да, вярно е, че и на това имаше начини да му се намери цаката, например жена ми ходеше в Западна Европа с някакво католическо дружество, чиито оферти бяха доста поносими, но все пак ставаше дума за организирано излизане. При това с католици. Не че имам нещо против тях, де! Само че тръгвайки на подобно пътешествие, организаторите все пак очакват в замяна съпричастност с предварителната програма, включително и участие в разни масовки. Ето защо думата ми е за индивидуалните пътешествия, за тези с няколко приятели и само с по една раница на гръб. Това е нещото, което пропуснахме, и за което винаги ще съжалявам. Сега се опитвам да наваксвам, но вече не е същото. Няколкото откраднати свободни дни не могат да се сравнят с онова безгрижие и безметежност, толкова характерни за студентските години…

Гарата в Антверпен е нещо, което трудно може да се опише изчерпателно. За първи път виждах коловози, разположени на три нива. За съжаление както и да се въртях, не успях да направя снимка, която достатъчно добре да илюстрира архитектурния и инженерно-технически размах, за които говоря. Моят влак пристигна на най-долното ниво, все едно беше метро. От там, след кратък престой, продължи към Амстердам. Изпращайки го с поглед си стисках палци следващия път и аз да съм в него на път за този легендарен град.

В туристическото бюро на гарата ми дадоха безплатна карта на града и бяха така любезни да ми предоставят разпечатка с часовете за тръгване на следобедните влакове за Брюксел. Още щом излязох навън се убедих в могъществото на Севера. Дори и само от един гаров площад си личеше, че фламандски Антверпен е много класи над валонски Брюксел. Картата използвах само за да уточня посоката към пристанището, която да следвам. После я прибрах и просто тръгнах.

Още пред гарата ме осени идеята, че може би ще възприемам околната обстановка много по-добре, ако в ушите ми звучи белгийска музика. За късмет, съвсем случайно в плейъра ми се намираше един албум на фламандците Hooverphonic. Песните от основополагащия A New Stereophonic Sound Spectacular някак великолепно се вписаха с облачното време и околната архитектура. На моменти имаше силни пориви на вятъра, които ме караха да съжалявам, че не си нося вълнена шапка, но музиката веднага ме потопи толкова дълбоко в атмосферата на града, че мигом игнорирах всякакви неволи. Тръгнах по тротоарите, внимавайки да не навляза в някоя велосипедна алея. Всяка улица, всяка сграда, всеки детайл говореха за славно минало и за голямо богатство. Чак да се чуди човек защо точно Брюксел е провъзгласен за имперска столица, при положение че Антверпен има още едно предимство – през него минава голямата река Шелда. Навсякъде по света най-прекрасните градове задължително са израснали около бреговете на реки: Лондон, Париж, Прага, Виена, Ню Йорк, Мелбърн, Амстердам… Реките подпомагат транспорта, съответно търговията. Така се определя и просперитета на градовете, разположени около реки, какъвто е и случаят с Антверпен.

За целия си престой около Шелда, включително и едночасовата обиколка с кораб, изгубих бройката на баржите, които минаха в двете посоки по реката. Явно в търговията е истината. И в евтините и достъпни водни пътища. Огромна част от територията на Белгия е прорязана от плавателни канали. Такъв има дори и в Брюксел. По него може да се стигне до къде ли не и има хора, които чудесно се възползват от тази възможност.

 

Аааа, явно е много яко в Антверпен, и се чувствам ощетен, задето не съм ходил там. Щях да си умра от кеф с тези велосипедни алеи. Като си помисля, че влаковете са евтини и доста по-бързи от нашите, и улиците са чисти, и никой не те гази на пешеходните пътеки и още много, много, ама наистино много по-добри неща... Трябва всеки нашенец да пожиевее на Запад, та да види какв е разликата между Мафиотландия и развита цивилизация.
А между другото Брюксел не е имперска столица, или поне докато не реформираме Европейския съюз в Европейска империя по примера на канцлера Паплатин (май така се казваше) в "Междузвездни войни".
Багера

za interesniq razkaz. Opredeleno me/ni zaribi da vidim tova chudo na Niskata zemq :-) Pojelavam ti ot syrce sledvashtiq pyt Amsterdam - bqh samo za edin den tam predi godini, a tova koeto vidqh i usetih e vse oshte jivo v syrceto mi - eh Amsterdam... :-)
Momchil

q se porazhodi iz antverpen i 6te razbere6 4e si si v nai golqmoto geto v evropa,ulicite sa PO MRYSNI OT SOFIQ,PO4TI NE SE VIJDAT EVROPEICI,SAMO NEGRI,MAROKANCI,UJASNO MNOGO TURCI I CIGANI OT IZTO4NA EVROPA,A SGRADNIQ FOND V GRADA E UJASEN SAMO STARI NEPODYRJANI SGRADI ,OBYRNI VNIMANIE I NA MIRIZMATA -NAVSQKADE MIRI6E NA URINA I DIUNERI