Риболовът е неизменна част от поминъка на хората още от зората на човешката история, но най-големият му бум започва след Втората световна война. В крак с повсеместният технологичен подем риболовните траулери започват все повече да увеличават размерите си, получават мощни сонари за търсене на рибните пасажи, а навигацията им през безбрежните простори на океани и морета се осигурява от самолети и орбитални спътници. Огромна част от дейностите на борда се механизират. Траловете стават все по-здрави и все по-дълги. Всичко това е предпоставка риболовът да се превърне в мощна и добре организирана индустрия.  По този начин обаче на рибата не й остават никакви шансове за оцеляване.  

В първите години след края на Втората световна война уловът на риба се увеличава над 2,5 пъти. Общият ръст за последните 40 години на миналия век е повече от 4 пъти – от 18,5 млн. т. през 1952 г. до 89 млн. т. през 1995 г. Само че този подем е за сметка на околната среда и представлява сериозна заплаха пред сигурността на бъдещата прехрана на постоянно увеличаващото се население на Земята. Няколко последователни десетилетия на високи резултати в индустрията довеждат много от икономически значимите рибни популации в дълбока криза. Нивата на улова спадат драстично, въпреки фактът, че в отчаяните си опити да запазят нивото на досегашните резултати, риболовните траулери увеличават времетраенето на рейсовете си, а собствениците им влагат много повече инвестиции от когато и да било преди. Според данни на Световната организация по прехраната (FAO) към ООН, от 15 главни районa за риболов по света, четири вече са изчерпани, а девет са на път да ги последват. Става ясно, че наглед неизчерпаемото биологично разнообразие на Световния океан всъщност е изправено пред сериозна заплаха. Главната причина за това са свръх уловите, следствие на яростната конкуренция и на безогледния стремеж на риболовните флотилии на развитите държави да смогнат да отговорят на постоянно нарастващото търсене на международния пазар. Всичко това отваря пътя на механизацията и свръх капитализацията на риболовната индустрия. Милиони хора, чиято прехрана зависи от традиционните методи на риболов, срещат неравен съперник в лицето на промишлените океански риболовни флотилии, които често пъти ги лишават не просто от поминък, а и от средства за физическо оцеляване.

От 1970 г. световният риболовен флот се разширява два пъти по-бързо отколкото е ръстът на улова. През 2001 г. риболовният флот на Китай – водещият производител на риба в света – е нараснал около шест пъти спрямо 1979 г. В резултат числеността на риболовните кораби достига алармиращи пропорции – в момента по света ловят риба около 3,5 милиона плавателни съда. Риболовните флотове, съставени от голямотонажни кораби, са пряко отговорни за увеличаването на проблемите, произтичащи от свръх улова на риба в глобален мащаб. Един съвременен супертраулер често пъти е по-дълъг от футболно игрище и е способен за едно денонощие да улавя и преработва в различни продукти до 200 тона риба. Една от най-дългите дрифтерни риболовни мрежи в света може да увие повече от дузина самолети Боинг 747 “Джъмбо джет”. Високо механизираните кораби, опериращи с модерни тралове, са способни да улавят около десет тона риба на час.

Подобна реалност води след себе си единствено до надхвърляне на естествената възстановителна способност на морските екосистеми. По тази причина FAO предупреждава, че ръстът в търсенето на риба и рибни продукти, комбиниран със свиването на улова в глобален мащаб, скоро ще доведе до момент, при който ще е налице дефицит на риба за консумация в размер на повече от 20 млн. т. годишно. Според оценки на организацията, ежегодната средна консумация на риба ще падне от 10,2 кг на човек, каквато е била през 1993 г., до нива между 5,1 и 7,6 кг през 2050 г. Това представлява непосредствена заплаха за над един милиард души, главно от развиващите се страни, за които рибата е единствен източник на протеини.

Днес няма риболовен регион в света, който да не страда от последиците на свръх улова. Въпреки всички алармиращи данни не се прави почти нищо за намиране на изход от ситуацията. Все още е широко разпространена практиката да се ползват риболовни мрежи, които не селектират размера на улавяната риба. Така вместо само големи екземпляри в траловете попада всичко. В резултат масова практика е една четвърт от рибата, изтегляна на борда, да бъде изхвърляна обратно в морето мъртва или умираща. Годишно това прави около 27 млн. т. или почти половината от цялото количество океанска риба, което се консумира ежегодно от хората на планетата.

Проблемите се задълбочават още повече от решения, задоволяващи краткосрочни икономически или политически цели, без да подпомагат опазването на околната среда и в частност застрашените рибни популации. Трайното глобално решение на тези проблеми се спъва от 20 държави, които притежават 80% от световния риболовен флот. В много от тях правителствата играят ключова роля в поддържането и увеличаването на прекомерния улов посредством щедри субсидии за индустрията, в глобален мащаб достигащи до $50 млрд. годишно.

Подобна е ситуацията в САЩ, където според Националната служба за морски риболов 80% от рибните популации, представляващи индустриален интерес, понастоящем са напълно или почти изчерпани. И това състояние на нещата не е изненадващо, тъй като всички регионални подразделения на Националната служба, определящи квотите, са доминирани главно от представители на индустриалния риболов, т.е. от хора, пряко финансово заинтересовани от ръста на уловите.

Страните от ЕС не правят изключение от тази тенденция. Съюзът се нарежда на трето място по обем на риболова в света. На Стария континент повече от половин милион души работят в сектора, а средната годишна консумация на риба в Западна Европа е 25 кг на човек – с повече от 16 кг над средното потребление за света. Крайморските региони произвеждат над 40% от брутния вътрешен продукт на ЕС, а повече от 3% се генерира от свързаните с морето индустрии и услуги. Може би това е една от причините правителствата на страните от ЕС редовно да игнорират констатациите и съветите на научни институции, стигне ли се до въпрос за преразглеждане на квотите за улов. Според твърденията на Европейската комисия, приоритетите на общата риболовна политика са запазване на рибните запаси, защита на морските екосистеми и създаване на флот, способен да отговори на потребителските потребности качествено и на изгодна цена. В противовес на това, когато през 2002 г. представители на Международния съвет за изучаване на моретата препоръчват намаляване на квотите за улов с 40% с цел защита на застрашените популации, европейските министри на риболова склоняват едва за 5%. Това, разбира се, е далеч по-лесния вариант, тъй като за да се изпълни програмата за спасяване на застрашените видове морски обитатели, в отрасъла на риболовната промишленост трябва да се съкратят 28 хиляди работни места. Тогавашният представител на Великобритания по въпросите на риболова изрази мнение, че спасяването на морските животни не трябва да е за сметка на работния ресурс в отрасъла. Обективността изисква да признаем, че донякъде е прав. Но въпреки това не може да се игнорира фактът, че популацията на много морски видове е спаднала до опасно ниски нива, и ако не се вземат мерки, Световният океан ще загине. А решението е в ръцете на европейската администрация. В същото време чрез риболовните споразумения с трети страни и в хода на преговорите в рамките на регионалните и международни риболовни организации, ЕС се стреми да разшири максимално достъпът на риболовните си флотове до все по-отдалечени води. Явно чиновниците от ЕС, както и навсякъде по света, приемат, че мерки за ограничение на риболова трябва да се предприемат едва когато рибните популации вече доказано са доведени до невъзможност за възпроизводство. Декларира се, че основна цел на общата риболовна политика на ЕС е защитата на риболовната индустрия от изчезване. В същото време обаче тя търпи много критики, тъй като продължава да насърчава определянето на промишлени квоти за риболов и водещите икономически сили на съюза я използват за защита на собствените си интереси за сметка на другите. Най-скорошното потвърждение е от началото на 2006 г., когато избухна ожесточен риболовен спор между Хърватска и ЕС. Поводът беше изразеното намерение на хърватското правителство да построи 26 риболовни кораба, за да подпомогне изпадналата в затруднение национална риболовна индустрия. Идеята обаче срещна съпротивата на чиновниците от ЕС, които твърдят, че това е опит за конкуриране на съседна Италия. Със своя голям риболовен флот на Италия се падат около 90 % от уловите в Адриатическо море. С това тя се радва на почти пълен монопол върху риболова в региона. За сравнение Хърватска държи едва около 7 % от риболова, което още веднъж доказва, че често пъти европейската политика защитава икономическите интереси на едни държави, за сметка на други.

През втората половина на миналия век интензивната надпревара между съперничещи държави и конкуриращи се риболовни флотилии причинява многобройни международни спорове и конфликти за правата върху риболова. Така се стига до раждането на концепцията за 200 милната изключителна икономическа зона. По същество това е разширяване на общоприетите 12 милни териториални води, предприето за първи път през 1952 г. Тогава Чили, Перу и Еквадор подписват декларация за 200 милна морска зона на изключителен икономически интерес. Причината се крие в огромните рибни богатства на широкото до 300 мили Перуанско течение, минаващо покрай западните брегове на Южна Америка. Много скоро заразителният пример е последван от Аржентина, Бразилия, Панама, Салвадор и Уругвай. Решението на исландското правителство от 1972 г. да разшири териториалните си води до 200 мили предизвиква остри протестни реакции от страна на Великобритания и ФРГ, които отказват да признаят подобен акт. Когато исландски патрулни катери задържат първите риболовни кораби, нарушили новата териториална зона, започва т.нар. Трескова война. Като ответна реакция британските риболовни траулери започват да се придружават от кораби на Кралските военноморски сили. Стига се до преки сблъсъци между съдове на съперничещите страни. Великобритания и ФРГ по всякакъв начин бойкотират рибната продукция на Исландия, а пристанищата им се затварят за исландски кораби. Конфликтът продължава 3 години и в крайна сметка завършва с признаване правото на Исландия да експлоатира морските богатства в зоната от 200 мили край бреговете си.

Нарастващото потребление на риба в глобален мащаб разширява експанзията на риболовните флотове. От традиционните риболовни райони, те се прехвърлят все по на юг, чак до антарктическите води. Опитите за осъществяване на промишлен риболов в тези студени и неприветливи ширини започват още от края на 50^-те години на 20 в., но като цяло са неуспешни. В края на 60^-те години на миналия век СССР и страните от Източна Европа изпращат свои риболовни траулери във водите около о. Южна Джорджия, където главен обект за улов е мраморната треска. През сезона 1969 – 1970 уловът достига до 403 хил. т., но в следващите сезони пада драстично до едва няколко хиляди тона годишно. Това принуждава риболовните флотилии на СССР и държавите от бившия съветски блок да се прехвърлят към рибните запаси на хребета Кергелен. През 1974 г. са уловени рекордните за района 230 хил. т. мраморна треска, но още през следващите 2 сезона е отбелязан катастрофален спад на уловените, изразяващ се в не повече от 10-13 хил. т. годишно. Този факт доказва, че след всяка връхна точка на уловите в даден район следват години на много слаби резултати. А рибните популации в антарктическите води се изтощават още по-бързо. Според оценки, цялата рибна биомаса от повърхностните запаси за района на Кергелен е около 130 хил. т. Това означава, че максимално допустимият риболов, при който могат да се подържат популациите на промишлено значимите видове без да се изтощават, трябва да бъде съответно до 20 хил. т. годишно. Повече от очевидно е защо само един сезон на мащабен и безконтролен промишлен риболов, какъвто е 1973 – 1974, е успял да увреди в значителна степен цялото екологично равновесие в района. Ето защо през 1978 г. френското правителство се принуждава да установи 200 милна изключителна икономическа зона около архипелазите Кергелен и Крозе, с което да сложи край на свръх уловите.

Глобалната риболовна криза способства за появата на още един феномен – риболовното пиратство. Може би доста хора наивно предполагат, че днес пирати вече няма. Те обаче съществуват. При това у тях не може да бъде открита дори частица от романтично-привлекателния дух на героите от „Проклятието на Черната перла”. Предмет на нашата тема са пиратите, занимаващи се с нелегален риболов. А те действат по целия свят – от студените антарктически води до Средиземно море и от Северния Атлантик до безбрежните простори на Пасифика. Обект на незаконната им дейност са по-редките видове, които на черния пазар носят значителна печалба. Те не се интересуват от последиците върху природата – директни или индиректни – които оставя нелегалната им дейност. Освен рибата, косвени жертви на техните смъртоносни тралове и мрежи стават и много други морски животни – птици, бозайници, костенурки, акули и много дънни обитатели. В някои случаи те докарват някои видове до ръба на унищожението.

Риболовните пирати ловуват както в открито море, където няма ефективен международен контрол, така и в крайбрежните акватории на държави, които не са в състояние да защитават териториалните си води от техните посегателства. В повечето райони на Тихия океан пиратският риболов съставлява от 30% до 100% от цялостния улов. В някои страни, чиито икономики разчитат основно на риболовната индустрия, с нерегламентирания си свръх улов такива пирати оказват осезаемо негативно въздействие върху местните рибари.

 Риболовните пирати обикновено плават на стари и пределно амортизирани кораби, които понякога дори не са регистрирани в някое пристанище по света. В останалите случаи, с цел да избягват проверки от оторизирани органи, задължително плават под удобни флагове. За да прикриват следите си постоянно сменят името на плавателния си съд, а най-често не използват абсолютно никакви опознавателни знаци. Собствениците на такива кораби се крият зад фиктивни фирми и рядко се появяват на светло, дори и техен кораб да бъде заловен.

Всичко това превръща риболовните пирати в световен проблем. Международната общност вече отвори очите си за опасностите, произтичащи от нелегалната им дейност, и започна да предприема стъпки, които да ограничат пагубните им действия. Една от тях е разработеният под егидата на ООН и FAO план за борба срещу пиратския риболов. Той включва: проект за приемането на забрана за внос на риба от някои страни, предоставящи услугата „удобен флаг” (Белийз, Сейнт Винсънт и Гренадини, Хондурас и др.); проектозакон, с който ЮАР да забрани разтоварването на риба от пиратски риболовни кораби във всичките си пристанища; предложение до Европейската комисия за серия от реформи в законодателството на ЕС, насочени срещу риболовните пирати, включително и забрана за използването на европейски обществени фондове при подмяна на удобните флагове на корабите им.

Правителствата на държавите, засегнати от риболовното пиратство, постепенно предприемат все по-твърди мерки срещу нарушителите. Един от най-показателните случаи е преследването на Viarsa I – пиратски риболовен съд, плаващ под уругвайски флаг. На 7 август 2003 г. патрулния кораб Southern Supporter с представители на борда от австралийските митници и Службата за контрол на риболова засича Viarsa I да лови нелегално край островите Хърд и Макдоналд. Тези пусти и брулени от студените антарктически ветрове земи се намират на около 4100 км от Австралия, а водите около тях от десетилетия представляват интерес за риболовните флотове на доста страни. За да защити крехкото морско екологично равновесие и да ограничи дейността на чуждите риболовни кораби, австралийското правителство въвежда около Хърд и Макдоналд 200 милна изключителна икономическа зона. Именно в нейните предели е засечен да ловува и Viarsa I. Когато Southern Supporter се насочва към нарушителите, за да извърши проверка, те се опитват да избягат. Австралийците се впускат в безпрецедентно по рода си 6300 километрово преследване през студените, бурни и покрити с айсберги води на Южния антарктически океан, продължило цели 21 дни. Усилията по залавянето на Viarsa I стават международни, след като към австралийците се присъединяват южноафриканският ледоразбивач Agulhas и спасителният кораб John Ross. Скоро след това британският риболовен патрул Dorada, базиран на Фолклендските острови, се опитва да пресрещне нарушителя от югозапад.

Официални представители на уругвайското правителство уверяват австралийските власти, че дори корабът да достигне до Монтевидео, агентите от Southern Supporter ще бъдат допуснати да извършат проверка на борда на беглеца. Посланикът на Уругвай в Канбера споделя, че от Viarsa I са игнорирали съветите да допуснат инспектиращите органи, след което са преустановили всички комуникации.

Обръчът около пиратския риболовен кораб се затваря на 3000 км югозападно от Кейп Таун, ЮАР. Корабите и на преследвани и на преследвачи се движат в много тежки атмосферни условия. Застигнати са от свирепа снежна буря, при това в район, осеян с айсберги, допълнително затрудняващи навигацията. Въпреки лошото време уругвайският кораб упорито се опитва да се измъкне и да достигне до Южна Америка. Най-накрая, на 28 август 2003 г., Viarsa I е приклещен от преследвачите си. Група австралийски и южноафрикански агенти по риболова го взимат на абордаж. Корабът е поставен под контрол, а четири членния екипаж е арестуван. Случаят е определен като най-мащабното преследване в австралийската морска история. Това дава повод на министъра на правосъдието Крис Елисън да заяви, че с арестът на риболовните пирати Австралия отправя недвусмислено послание до всички, които възнамеряват да изпробват решителността на правителството в опазването на териториалните води на страната.

На борда на Viarsa I е открит около 97 т. нелегален улов, чиято цена на черния пазар е около $2 млн. Това е достатъчно основание корабът да бъде върнат обратно в Австралия. Макар че при овладяването на кораба членовете на екипажа не оказват съпротива, те са заплашен със затвор и солидна глоба в размер на $357 500. След процес, продължил две години, съдът в Канбера оправдава екипажа. Цялата вина е хвърлена върху техния работодател, испанец от Валенсия, който обаче остава извън юрисдикцията на австралийския съд. Така се нанася доста сериозен удар върху бъдещата решителност на администрацията при борбата й срещу пиратския промишлен риболов.

Димитър ПЪКОВ – Инд.