Прочетен: 5823 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 14.02.2013 16:39
Напишете в Google името „Патмос” и ще излязат доста резултати за тази трудно достъпна планинска крепост. Повечето от тях представляват един многократно клониран, но доста интересен и подробен постинг, придружен с много добри снимки. След като седмица по-рано се провалих в опита си да открия крепостите Вишеград и Моняк сега вече бях твърдо решен да достигна до Патмос.
Успяхме да пристигнем в х. Боровица в събота малко преди обяд. Приятелите ни, част от които бяха там още от четвъртък вечерта, тъкмо бяха приготвили каяците за спускане на вода. Само се преоблякохме и потеглихме към един от ръкавите на яз. Кърджали, където се намира устието на р. Арда. По пътя минахме покрай отвесната, висока над 400 м. скала, върху която се намират останките от крепостта Патмос.
Не бях много сигурен какво точно е останало от нея, но един факт малко ме разтревожи. Покрай брега на язовира се виждаха доста постройки – някои обитаеми, други вече в руини, но общото между тях беше, че всички те бяха изградени от дялан камък. Едва ли някой би се наел да обработва по такъв начин строителния материал за овчарника си, например. Така че почти без съмнение ми стана ясно каква съдба е сполетяла крепостта. Както и много други между впрочем. Може би и по света е така, но у нас населението от селата, намиращи се в близост до древни крепости, най-безмилостно ги ползва като източник на строителен материал. И защо не, след като предлагат хубав дялан камък. Но това е друга тема.
Гребането от х. Боровица до устието на Арда и обратно ни отне към 5 часа. Когато се върнахме цялата група се беше настроила да ходим до пещерата с многообещаващото име Вулвата. Като гледах табелите, насочващи към нея, ми хрумна, че би било много интересно, ако се поставят упътвания с пиктограми, ама не с нарисувана пещера, а съобразени с името. Върнахме се по тъмно, така че ходенето до Патмос засега отпадна.
За сметка на това на следващата сутрин станахме рано, качихме се на каяка и след няколко минути гребане в спокойната вода достигнахме до другия бряг. Изкарахме лодката близо до един понтон. По-късно разбрахме и предназначението му – с него прекарвали животни между двата бряга на този ръкав от язовира.
Изкачихме върха за около 10 минути. Усилието не беше и наполовина колкото двата часа по стръмния склон до Вулвата. Но дори да беше, това което заварихме на върха си струваше. От скалата най-горе се откриваше невероятен поглед към три от ръкавите на яз. Кърджали. Представа за главозамайващата височина ни даде стадо говеда, придвижващо се някъде долу покрай брега. Видът на руините също е много завладяващ. Дори най-непросветения от пръв поглед може да се ориентира къде е била църквата. За съжаление от нея са останали само зидове с височина до метър и половина или малко повече. Всичко е обрасло с дървета и храсти. Ако ги нямаше може би въздействието щеше да е още по-голямо. А може би дори тепърва има какво да се изследва от археолозите. Но във всеки случай би било положително, ако се направят още разкрития и крепостта от затънтен пущинак се направи в едно по-популярно място. Далеч съм от идеята да се комерсиализира като Перперикон. Това дори е невъзможно с оглед на трудната достъпност на Патмос, но все пак съм сигурен, че много хора биха се радвали на възможността да видят от близо това прекрасно място. Пък и когато едно историческо наследство стане по-известно шансът да бъде разрушено намалява. Насред крепостта имаше струпана грамада от камъни, която едва ли е със средновековен произход. По-скоро имаше вид като да е приготвена за отнасяне към някой строеж.
Слязохме от върха и отново се качихме на каяка. Слънцето напичаше силно, а водата беше като огледало. Не бързахме да стигнем отсрещния бряг. А там бивакът вече се беше оживил. Някои от хората дори бяха спуснали лодките си до брега и нещо се суетяха около тях. На групата и предстоеше последен ден за гребане из язовира. А нас, за съжаление, ни чакаше директно обратния път към София.
