Прочетен: 16250 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 26.03.2010 17:13
/Продължение/
Малко преди здрачаване, докато седяхме край огъня в очакване на първата жар за печене, повърхността на язовира се набразди от диря. Появи се толкова внезапно, че у нас не остана и най-малкото съмнение, че е оставена от местното Лохнеско чудовище. Всъщност по-правилно би било да кажа от Язовирцоневското чудовище. Само че колкото и да се взирахме, никой не успя да види източена шия, увенчана с несъразмерно малка глава или каквото и да било друго поне далечно наподобяващо на нещо чудовищно. Но пък и дирята си беше там…
Не видяхме водно чудовище, но за сметка на това през цялото време около нас вилнееше един друг звяр – лабрадорът Неро. Непрестанно се забавляваше къде сам, къде с чужда помощ, и по всичко личи, че май беше най-щастливия участник в приключението. Имаше си и много приятен коронен номер. При всяко излизане от язовира, а той постоянно се хвърляше във водата, много обичаше да застане с горда стойка до някого. Незнайно защо, но в такъв момент почти задължително избраникът му казваше „браво”, а тази дума беше команда да изтръска водата от козината си. В резултат неволният насърчител заедно с всички наоколо ставаше вир вода.
На следващия ден утрото ни посрещна с облачно време. Беше и по-прохладно. Планът за деня предвиждаше да направим гребане по Камчия. За целта щяхме да се натоварим на колите и някъде на 10-15 км по-нататък да си изберем удобно място на брега на реката, от където да пуснем лодките на вода. Ето защо закусихме сравнително бързо и събрахме палатките и багажа. Постарахме се да оставим поляната така, сякаш никога не сме били там. Когато приключихме със заличаването на следите към Дългопол пое една дълга процесия от автомобили, предвождана от буса с лодките. За какви ли идиоти ни вземаха местните хора?
Пътят, по който се движехме беше под всякаква критика. На места дупките бяха като същински окопи и направо се чудехме как да ги заобикаляме. Само за тракторите и каруците, с които се разминавахме, кошмарната пътна настилка изглежда не беше особен проблем.
Колоната ни спря пред някакъв мост, с което доста щеше да затрудни трафика, ако имаше такъв, тъй като пътят на това място беше доста тесен. Няколко души отидохме да направим оглед. Брегът беше изключително стръмен, и още от пръв поглед стана ясно, че от това място е невъзможно да спуснем лодките на вода. Качихме се пак по колите и поехме по обратния път. Следващият мост, по който минахме, откри гледка към левия бряг на реката, предоставящ почти идеални условия за старт на днешния етап от прехода. Слязохме и разтоварихме лодките. В колите останаха само шофьорите, които, предвождани от буса, поеха към мястото на бъдещия ни бивак. Предната година, когато бяхме по Русенски лом, оставихме колите в изходната точка, което в последствие се оказа груба грешка. По време на прехода доста екипажи се обърнаха, и едва когато надвечер стигнахме до бивака, си дадохме сметка, че тепърва трябва шофьорите да отидат до колите. След това мокри и измръзнали ги чакаме цяла вечност докато се върнат обратно, за да можем да се преоблечем. Затова сега решихме да се презастраховаме. Не знаехме и какво да очакваме от реката.
Ето я и Камчия. При тази наша първа среща водите й бяха тъмни, в унисон с тежкото и навъсено небе, което ни беше захлупило. Стоях на брега и се опитвах да си изградя някаква представа за нея. Не зная защо, но винаги си я бях представял доста по-широка от това, което виждах сега. Вероятно причината е, че във всички географски справочници за България, Камчия се води като най-голямата река, вливаща се в Черно море. В действителност в ширина се нанася минимум два и половина пъти на Янтра. От мястото, където щяхме да започнем спускането, течението изглеждаше доста живо. Бреговете от двете страни на речното легло бяха стръмни, и само на места не бяха осеяни с гъста растителност. Поне на пръв поглед наоколо не се виждаха клонаци и изкоренени/отсечени дървета, с каквито миналата година беше задръстено коритото на Русенски лом. Искрено се надявах, че и по-нататък няма да срещнем, за да не се стига до досадния момент с пренасянето на лодки през заприщили реката бентове.
Докато чакахме завръщането на шофьорите в общи линии висяхме безцелно. Само баскервилското куче като че ли нямаше спирка. Дори хора, които в чакането все пак си бяха намерили занимание, като четене на книга например, скоро паднаха жертва на опитите на Неро да спечели вниманието им. Накрая ни заваля и слаб дъжд, който обаче нямаше как да сломи високия ни приключенски дух.
Шофьорите се завърнаха и вече най-сетне можехме да потеглим към неизвестността. Всъщност преходът нямаше да бъде съвсем на сляпо, понеже Краси все пак беше минавал маршрута няколко месеца по-рано. Но така или иначе за всички останали от групата предстоеше чисто първооткривателство. За всеки случай си оставих апарата в буса, тъй като не знаех какви изненади ни чакат.
Спуснахме каяците на вода. Течението не само изглеждаше, ами се и оказа бързо, така че първите много скоро изчезнаха от погледа ми. Нашата лодка спря на първия завой, за да изчакаме всички да тръгнат. Последен се зададе каякът на Вуйчото – докато Краси беше начело, той беше останал да осигурява тила. Загребахме няколко пъти, за да насочим носа на лодката по течението и поехме напред, сподирени от погледите на няколко циганета, ловящи риба.
Макар и да се намирахме далеч от Лонгоза, бреговете бяха гъсто обрасли с растителност. Бяхме почти като в джунгла. Зелената стена от дървета и храсти спираше погледите, до нас долитаха единствено различни шумове. Навсякъде наоколо личаха следи от някогашното високо ниво на реката. Най-впечатляващ беше доста огромен и отдавна изсъхнал дънер, който висеше от короната на едно крайбрежно дърво поне на 4 м. от повърхността на водата. Трудно ми беше да си представя как е изглеждала реката, когато го е влачила. Трябва да е била изключително придошла и буйна, за да може такъв огромен кютук да се озове на подобна височина.
Скоро достигнахме първия бързей. Оказа се лесен и го преминахме без проблеми. Вторият обаче беше доста криволичещ, така че преди да го достигнем до колкото можахме забавихме хода на каяка, за да можем да преценим как да подходим към него. В крайна сметка се оказа, че пътят е само един и продължихме. С по две загребвания от всяка страна задържахме носа на лодката в правилната посока. Секунди по-късно бързеят беше зад кърмата ни. Нататък следваха още доста бързеи, но никой от тях не представляваше сериозна заплаха за обръщане на лодките. Само веднъж екипажът ни налетя на подводни камъни, но със съвместни усилия ги преодоляхме лесно. Едно-единствено дърво беше паднало напреки на реката. Между единият му край и брега обаче имаше разстояние, позволяващо на лодките да се проврат една по една. Веслата не можеха да използват, затова придвижването ставаше чрез придърпване – улавяхме се за клони и с изтегляне придвижвахме каяците напред. Всички преминахме отвъд препятствието без да се налага да извлачваме лодките през него или на брега.
Напредването по реката беше изключително приятно. Липсата на сериозни препятствия правеха гребането крайно благодатно. С всичките си бързеи Камчия се оказа една доста технична река. В подобни условия гребането се превръща в изкуство, за разлика от язовира, където си е чиста хамалогия. По Камчия има и прави участъци, които моментално се превръщат в скоростни отсечки. Това ми напомня, че физически най-силните ни гребци същевременно бяха и най-тежките. Водоизместването им беше ненадминато, а дедуейтът – без конкуренция! Ако на техния каяк имаше диск на Плимсол, той неминуемо щеше да бъде скрит някъде дълбоко под водата. Докато се намираха пред нашата лодка почти всеки път като ги погледнех изпадах в заблудата, че минават през поредния бързей. Достигнех ли до мястото, от където малко преди това бяха минали, се оказваше че от бързея няма и помен. Оказа се, че при всяко загребване около тях се образуват динамични и кипящи водовъртежи. С други думи хората сами си създаваха бързеи. Стигна се и до един доста абсурден момент. Пред нас имаше бързей, този път истински. Тяхната лодка тръгна по него първа и точно на средата му заседна. И двамата се огледаха изумени, а след това прихнаха да се смеят. Минавайки покрай тях се хванах за каяка им с идеята, че с помощта на собствената ни инерция ще успеем да ги освободим. Напразни надежди – лодката ни се дръпна назад като закотвена. Трябваше да ги пусна и да ги оставя да се оправят сами. Излизайки от бързея спряхме, за да видим по-нататъшния развой на събитията. Единственото решение за изход от тази нелепа ситуация беше каякът да се изсюрка чрез равномерни тазови тласъци. И двамата бяха доста комична гледка, докато влязат в синхронно тласкане. Накрая излязоха от неловкото си положение, прилагайки тласъци с подскоци от място. Дори и в тази ситуация каякът им нито се обърна, нито пое достатъчно количество задбордна вода, за да потъне.
Наближавахме мястото на бивака, а въпреки бързеите никой още не се беше обърнал. До този момент на няколко пъти над главите ни се изсипа дъжд, но все още положението не беше станало сериозно. Дори смея да кажа, че облачното време улесняваше прехода, тъй като липсата на слънчев пек ни помагаше да гребем по-лесно. С цялото заобикалящо ни многообразие маршрутът за деня така ни беше погълнал, че времето мина неусетно. През по-голямата част от прехода бяхме обградени от гъста зеленина, въпреки това пейзажите край нас постоянно се сменяха. След един плавен завой зад стволовете на крайбрежните дървета някак неочаквано се появиха очертанията на паркирани автомобили. Беше бивакът ни. Не ми стана особено приятно. Бях набрал такава инерция, че се чувствах готов да греба ако не до морето, то поне още толкова. Това се отнасяше в пълна сила и за останалите. Колкото и да не ни се искаше, заедно с късния следобед беше дошъл и краят на днешния преход.
Побързахме да извадим лодките на брега. Имахме и палатки за разпъване, а небето беше станало още по-мрачно и сиво от преди. До този момент дъждът се изразяваше единствено в спорадични предупредителни пристъпи, много скоро обаче нещата коренно се промениха. Заваля един от онези, дъждове, за които дори от литературата знаем, че могат да продължат по цяла неделя. Шатрата, която ни служеше за столова, беше разпъната, и макар че валеше, нямахме особено желание да се навираме под нея. Изследователският ни дух не позволяваше да стоим на едно място, затова тръгнахме на проучвателно пътешествие. Целта ни беше селото, покрай чиито къщи бяхме минали с каяците си малко преди да стигнем до поляната с бивака.
/Следва: Краят на пътешествието/
26.05.2008 14:11
29.05.2008 11:58
19.10.2008 15:35
09.08.2011 12:36
25.10.2011 13:20
29.12.2011 17:41
07.02.2012 06:45
08.02.2012 20:51
09.02.2012 23:51
11.02.2012 01:44
16.02.2012 15:23
