Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.06.2008 18:13 - Краят на пътешествието
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 2120 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.06.2008 09:54


До тук най-подробно в цели три глави описах преживелиците ни по яз. Цонево и р. Камчия. Тук ще разкажа за финала на приключението, който беше гарниран с много дъжд и кал. Но преди това искам с няколко думи да се върна на екскурзията, която въпреки дъжда предприехме до близкото село.

По пътя срещнахме и друга група покрити с дъждобрани екскурзианти, в чийто състав беше и Неро. До селото стигнахме много бързо. Проблемът беше, че нямахме идея къде се намираме. Не че не можехме да попитаме – въпреки дъжда по площада можеха да се срещнат доста безцелно подмятащи се хора – но малко ни беше срам. Добре че сградата на кметството сама по себе си представлява един доста подробен и надежден източник на информация. Благодарение на нея разбрахме, че се намираме в село Гроздьово. Адресът беше бул. „Ленин”.

На отсрещния площад се мъдреше и много интересен обект на модерното изкуство – побит между плочките огромен клонак, целият окичен с найлонови торбички. Може и пърформансът да изглеждаше малко странно на пръв поглед, но след като се огледахме наоколо си дадохме сметка, че комай единствените боклуци околовръст бяха върху него. Ако наистина боклуците ти са изложени единствено върху специално изготвена за целта импровизация на дърво, то тогава те могат да минат и за форма на ангажирано, визуално сугестиращо изкуство. Поздравления, за което.

В единия край на площада имаше ресторант. В пряк унисон с най-известната част от течащата наблизо река, името му беше „Лонгоза”. Влязохме без особени предварителни очаквания, а останахме очаровани. Яденето беше превъзходно от ордьоврите до десерта, така че ако някога имате път през с. Грозьово препоръчвам кръчмата най-горещо.

Отново се завърнахме в бивака. Дъждът продължаваше да вали. Събрахме се под шатрата, служеща ни за столова. Дъждобраните изобщо не ги свалихме, тъй като бяхме много хора и както и да седнеш, гърбът ти винаги беше изложен на дъжда. При все че всичко беше подгизнало, все пак успяхме да запалим огън. Макар и сравнително слаб, топлината, която излъчваше беше достатъчна, за да разтопи найлоновия дъждобран на всеки непредпазлив, приближил се прекалено близо до пламъците. Дъждът не спираше, нито пък имаше признаци да намалее, така че много скоро бяхме принудени да се приберем по палатките си. Някои предпочетоха да пренощуват направо в колите си. Ние с жена ми не бяхме от тях, тъй като в палатката ни не беше проникнала нито капчица влага. Вдигнах ципа на спалния си чувал на горе и тъкмо се опитах да се заслушам в барабаненето на капките по платнището, когато внезапно заспах.

Събудих се чак призори. Навън времето изобщо не се беше променило, така че сега имах шанс да послушам звука на дъжда. Скоро обаче дочух нечии гласове, така че се измъкнах от палатката си да видя какво става. Беше стопанинът на Неро, който, макар и още далеч, се приближаваше към лагера. Кучето все още тичаше някъде зад него. Явно дори и сред дивотията навиците са си навици и двамата трябваше да ходят на сутрешна разходка.

Скоро и Луско изпълзя от палатката си. Побързахме да се скрием под навеса. Докато си приготвяхме нещо за закуска и други хора станаха. Скоро дотича и лабрадора, за когото се оказа, че заниманията на Луско представляват особено дълбок, почти научен интерес. Само че не го огря.

Дойде време да се качваме по каяците. Дъждът все пак успя да притесни никои от участниците, така че приготвихме по-малко лодки. Идеята беше като предния ден – шофьорите да откарат колите до крайната точка на пътешествието, след това буса да ги върне, и като свършим с гребането за деня всеки да си хваща пътя.

Докато аз останах при лодките, жена ми беше натоварена с отговорната задача да откара колата. Автоколоната потегли, а няколко души воглаве с  Неро останахме под дъжда. Чакането се проточи изключително дълго. Очевидно беше, че нещата явно не вървят както трябва. Нямаше обаче как да разберем каква е причината, защото бяхме оставили всичко, включително и телефоните, в колите. Нещо повече – следвайки максимата, че колкото по-малко дрехи носиш по време на гребане, толкова по-малко неща ще сушиш после, бяхме облечени много леко, та полека-лека започнахме и да зъзнем. Тогава видях, че преди да тръгне, жена ми си е оставила телефона в непромокаемото портмоне, което висеше на врата ми. Всички в трескаво очакване се струпаха около мен, докато набирах другата група. Оказа се, че изобщо не могат да изкарат колите на асфалтовия път. Освен че калта била невъзможна, на самия финал пред тях имало две доста големи локви, които изглеждали като непреодолимо препятствие. При опита да форсира втората, една астра много заплашително започнала да се приплъзва към реката. Искахте приключенски туризъм – на ви приключенски туризъм!

Борбата с изваждането на колите продължи часове. Някои от шофьорите дори обърнаха и се върнаха при нас, за да търсят по-надежден обиколен път. Единствената възможност за обход беше през един по-отъпкан участък от дигата. Само че ливадата пред това място беше толкова подгизнала, че колите не можеха да се засилят както трябва. След всеки опит не достигаше около един метър, за да се преодолее височината. Накрая решението беше намерено – не фронтална, а коса атака на възвишението. Една след друга колите се озоваха от другата страна. От там се отваряха две възможности – път през гората и път, който вървеше успоредно на дигата. Един говедар, който мина покрай нас, ни препоръча пътя през гората, защото бил по-добър. Не знам защо, но шофьорите не го послушаха и избраха другия. А той тесен, с коловози, с дигата от лявата му страна, а от дясната – разорано поле. Постоянно някое колело пропадаше в калната нива и трябваше да бутаме до побъркване. Междувременно, макар и значително отслабнал, дъждът не спираше да вали, но поне стана ясно, че другите всички са успели да излязат на пътя. След още сума ти несгоди, локви, затъвания и хвърляне на кал най-сетне и нашата група се добра до пътя. Успяхме да се изкачим на него и си дадохме сметка, че половината ден е минал.  Финалното ни гребане отиде по дяволите. Но пък щом стъпихме на асфалта дъждът спря.

Заехме се да се поизчистим от калта. Само че не знаехме какво става с буса и лодките. Когато отидохме да проверим заварихме водачите да бутат ремаркето към буса. Каяците бяха разхвърляни по ливадите край пътя, така че след като закачихме ремаркето преминахме към добре познатата ни от Русенски лом система на влачене на лодки през тревите. Без ръце останахме, но накрая всичко беше натоварено и добре овързано за път. Потеглихме и 20 метра по-нататък каяците се удариха в задното стъкло на буса. Спряхме, за да видим, че ремаркето се е скъсало. Вуйчото прояви геройство по импровизация с минималните разполагаеми средства и само 20 мин. по-късно ремаркето отново можеше да бъде закачено. След това си стиснахме ръцете за довиждане и така леко безславно приключи последния ден от този иначе толкова вълнуващ воден поход. Тръгнахме, изпратени единствено от погледа на един овчар и кучето му.

Следващото ни гребане ще бъде през август на яз. Кърджали. Решил съм този път поне през едната нощ да вдигнем бивак насред руините от крепостта Патмос. Със сигурност ще бъде вълнуващо!




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1552516
Постинги: 267
Коментари: 695
Гласове: 2865