Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.11.2008 18:07 - Изкачване на вулкан
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 5871 Коментари: 6 Гласове:
1

Последна промяна: 24.02.2022 09:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

По време на престоя си в Сицилия имах само един свободен ден. Възможностите за оползотворяването му в общи линии се свеждаха до два избора: да разгледам подробно Палермо или да предприема някое по-сериозно приключение, каквото е изкачването на действащ вулкан. Изборът ми без колебание падна върху втората възможност. Дори намерих съмишленик за начинанието в лицето на адвокат Найденов.

Безспорно един от най-известните действащи вулкан не само в Сицилия, но и в цяла Европа е Етна. Но тъй като тя се намира на другия край на острова, един ден би бил крайно недостатъчен, за да стигнем до нея, да я разгледаме, а след това да се върнем обратно в Палермо. Ето защо насочихме вниманието си към Еолийските острови, наричани понякога и Липарски. Целият архипелаг е с вулканичен произход, като на два от островите му – Вулкано и Стромболи –  има действащи вулкани. Според предварителната информация, която бях проучил преди заминаването си, по-добрия избор би бил Стромболи, тъй като изригва по 2-3 пъти на час. Единственото неудобство беше, че от Палермо нямаше директна връзка по вода до островите. За да се доберем до тях преди това трябваше по някакъв начин да стигнем до Милацо – град на северното крайбрежие на Сицилия, разположен почти до Месина. Попитахме на рецепцията на хотела кой е най-лесния начин да стигнем до там. Отговориха ни, че единственият начин е с влак. Бяха така любезни да ни изпринтят разписанието на влаковете от Палермо за Милацо и обратно, така че няколко минути по-късно общият ни план за пътешествие до вулкана вече беше начертан.

На другата сутрин станахме рано, закусихме набързо и тръгнахме към гарата. Бяхме там седем минути преди тръгването на влака. След инфарктно чакане на касата някаква многословна бабичка най-накрая да се сети да освободи гишето, все пак смогнахме да си купим билети срещу 10 € на човек. Успяхме да се качим на влака непосредствено преди тръгването му.

Мотрисата изглеждаше прекрасно – нова и с великолепен дизайн. Беше малко по-дълга от софийски трамвай, но пък условията вътре бяха несравними. Железопътната линия следва бреговата ивица, така че през следващите 3 часа се любувахме на чудесните прозрачни води на морето. През целия път ни се предлагаха страхотни пейзажи, съчетаващи по главоломен начин стръмните планини с плавните очертания на морския бряг.

Гарата на Милацо се оказа извън града, но след около 5 минути дойде автобус на обществения транспорт. Откара ни до града за около 10 минути срещу 1 €. На пристанището открихме добре функциониращ туристически информационен център. Един отзивчив младеж ни обясни, че нямаме шанс да изкачим вулкана на Строболи само за един ден. Веднага беше готов да ни раздаде брошури с предложения за настаняване на острова, но нямаше как да се възползваме от тях. Единственият ни шанс да отидем до действащ вулкан се оказа остров Вулкано – малък скалист остров, най-близко разположеният до бреговете на Сицилия от Еолийския архипелаг. Според разписанието на корабите, с което се сдобихме, разстоянието от 12 мили между Милацо и Вулкано се преодолява за 45 минути.

Противно на логиката, билетите за кораба (15 €) не се продаваха на кея, от където се тръгваше, а в офис на фирмата-превозвач някъде назад по крайбрежния булевард. Докато го намеря и изчакам поредния многословен клиент, отново мина ценно време, така че качването ни пак стана на бегом и в последния момент.

До остров Вулкано щеше да ни закара “Платон” – високоскоростен кораб на подводни криле. Има две палуби за пътници, на които седалките са разположени като в самолет – по три на ред, разделени с пътеки. Качихме се последни, но все пак успяхме да намерим места до десния борд на горната палуба. Потеглихме.

В началото на плаването ни, докато корабът все още маневрираше в залива на Милацо, водната повърхност беше равна и всичко изглеждаше спокойно. Първата промяна дойде внезапно. Слънцето, което до преди малко грееше настойчиво, се скри за плътни сиви облаци, които бързо покриха небето до хоризонта. Дъжд все още не валеше, но малко по-късно нещата станаха още по-сериозни. Щом излязохме в открито море ни удариха неочаквано силни вълни. Бяхме се набутали на крайни места с идеята да гледаме какво става навън по време на прехода, но очакванията ни се оказаха излъгани. Разбиващите се в борда вълни  заливаха илюминаторите, а когато водата се оттеглеше, на нейно място оставаше плътен и непрогледен слой от морска сол. На моменти бордовете се наклоняваха толкова силно, че малко оставаше илюминаторите на горната палуба, където бяхме седнали, да допрат водната повърхност. В резултат на клатенето и крена, който се получаваше, по пътеката между седалките постоянно се търкаляха разни недобре закрепени багажи.

Най-накрая в ляво от носа на кораба успях да видя внушителния силует на остров Вулкано. В началото изглеждаше като тъмна и неясна грамада, сякаш издигнала се внезапно над повърхността на морето, но с приближаването очертанията на острова започнаха да добиват острота. Надеждите ми за снимки се провалиха заради мокрите и замазани от солта стъкла на илюминаторите. Все пак ми се удаде възможност да придобия бегла представа за облика на острова. Бреговете му бяха високи. Наистина високи. Най-високите, които някога съм виждал. От кораба стръмните склонове на Вулкано ми се сториха доста зелени, макар по-късно да установих, че по високите части растителността само на малко места не е изключително оскъдна.

Корабът мина толкова близо до бреговете, че успях да различа няколко доста големи пещери. Размерите им позволяваха вътре спокойно да се проникне с голяма рибарска лодка. Някой ден може би щях да направя и това, но не и сега. Разполагахме само с няколко часа, в които можехме единствено да опитаме да изкачим кратера на вулкана.

След малко стигнахме до Порто ди Леванте. Времето продължаваше да е мрачно, но все още не валеше. На кея слязохме само няколко души. Целият въздух беше наситен със серни изпарения. Огледахме се наоколо. Отстрани имаше къс плаж от саждено черен пясък, върху който бяха изкарани няколко рибарски лодки. Малко по нататък стремително започваше да се издига склонът на вулкана. Погледнах нагоре, но не бях сигурен дали това, което се стелеше над върха му беше пушек или просто ниски облаци. Самият конус на кратера е като разделен на сектори: долу в ниското е покрит от зелена растителност; слоят, който следва непосредствено над нея, е светло кафяв, какъвто е цветът на пръстта, извадена от много дълбока дупка; най-горе върхът е черен, сякаш гигантска лопата е изсипала сгурията от нечия печка. Трябваше час по скоро да се ориентираме как най-бързо да стигнем до върха.

С неприятна изненада установихме, че освен магазинчета, повечето от които затворени, никъде по околните улици нямаше туристически център или поне някакво табло, от което да добием нагледна представа на къде да тръгнем. Не се лутахме излишно и хванахме улицата, която най-недвусмислено водеше в посока на вулкана. Едва малко по-нататък по нея се натъкнахме на табела с карта на острова, от която разбрахме, че сме на прав път. Излязохме от селото и скоро до пътя забелязахме табела, която сочеше към пътеката за  кратера. Свихме по нея.  Само след няколко крачки видяхме дъска, която също трябваше да играе ролята на информационна табела. На нея с маркер беше написано… “билети”. Няма да преувелича, ако кажа, че се почувствахме лично засегнати от вероятността насред този пущинак да бъдем обложени с такса изкачване до вулкан. Разгледахме склона и забелязахме, че малко по нагоре пътеката минава покрай нещо като колиба. Огледах наоколо и веднага ми хрумна как да избегнем вражеската засада. Стичащите се по склона дъждовни води бяха изровили множество дълбоки улеи. Един от тях щеше да ни предостави идеалната възможност да излезем обратно на пътеката чак над колибата.

Тръгнахме по него и веднага установихме, че няма да е толкова лесно, колкото изглеждаше. Почвата се оказа съставена от пясък и пепел. На всяка крачка затъвахме поне до глезените, а при движението ни се вдигаше и страшен прахоляк. За нула време обувките и дрехите ни се покриха с прах. Гърбовете ни постоянно се жулеха в дебелите клони на странните иглолистни храсти, под които трябваше да се провираме. Към края дори се натъкнахме на нещо като бент, създаден съвсем целенасочено, но с неясна за мен цел. Въпреки тези неочаквани неудобства успяхме да преодолеем нежелания участък изненадващо бързо. Излязохме обратно на пътеката малко над колибата. Така и не успяхме да видим дали в нея изобщо има някой, който да къса билетчета.

Много скоро пътеката излезе на голия склон, където духаше доста силен вятър. При всеки негов порив се вдигаха облаци прах, които се завихряха по посоката му. Вятърът носеше ситни черни песъчинки, които се набиваха навсякъде. Хората, с които се разминавахме, без изключение изглеждаха изпоцапани като въглищари. Голяма част имаха и доста изтощен вид. Не знаехме какво ни чака по-нагоре, но сякаш някаква невидима сила ни тласкаше напред. Спирахме единствено за да се прехласваме по зашеметяващите гледки към съседните острови, най-близкият от които е Салина. Според младежа от информационния център в Милацо, Салина е най-високия от Еоловите острови, но не избрахме него, защото вулканът там отдавна е застинал. А по склона, който катерехме в момента, всеки порив на вятъра донасяше от върха миризма на сяра. Значи не бяхме далеч. В един момент пред нас внезапно се очерта много рязка граница – черната земя, която беше под краката ни, се смени със светлокафява. От там насетне за дълго време нямаше и помен от черната пепел. Вместо това след всеки завой се откриваха нови спиращи дъха гледки. Салина остана зад нас, но пък сред мъглите в далечината изплуваха призрачните очертания на два нови острова. Чувствах се ужасно, че трябва да се надпреварваме с времето. А с какво удоволствие бих прекарал един цял ден от изгрев до залез по склоновете на Вулкано… Бързащи към целта, сега ни се налагаше да възприемаме околните красоти в движение.

/Втора част/

 

 

 

И още нещо, което много ме впечатли: уж Сицилия била островът на мафията, а преминавайки покрай почти цялото северно крайбрежие не видяхме нито един многоетажен хотел, построен на плажа. Всъщност изобщо не видях нещо толкова натрапчиво, че от пръв поглед да се разпознава като хотел. Вместо това във всички населени места, през които минахме на път за Милацо, нямаше нищо по-високо от 2 етажа. Освен всичко останало, изглежда, че на италианците  дори и мафията им е по-читава от нашата.




Гласувай:
1



1. gothic - Егати преживяването! Завиждам ти ...
07.11.2008 18:31
Егати преживяването! Завиждам ти благородно!
цитирай
2. анонимен - ей, пътеписачо :)
07.11.2008 18:38
Какво да кажа - продължавай да пътуваш по хубави места!
цитирай
3. анонимен - ха ха ха
10.11.2008 20:23
това за мафията ми хареса
цитирай
4. gamina - :)
12.11.2008 16:06
Страшна работа :) Давай продължението и повечко снимки ;)
цитирай
5. indreal - давам го продължението
12.11.2008 16:40
;-) http://indreal.blog.bg/viewpost.php?id=254018
цитирай
6. анонимен - s
18.11.2008 11:59
:D
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1618011
Постинги: 267
Коментари: 695
Гласове: 2865