Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2013 15:53 - Предновогодишен Черепиш
Автор: indreal Категория: Туризъм   
Прочетен: 2255 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 10.01.2013 16:10


И друг път съм писал, че всяко пътешествие до Черепиш може да предложи природа, архитектура и запустялост. А за внушителността на природата може да свидетелства всеки, който дори и само веднъж се е возил с влак по линията от София за северна България. При това за пътниците гара Черепиш е част от пейзажа само за около минута преди влакът да навлезе в тунела. Но преди много години дори това незначително време беше достатъчно, за да ме накара да отида специално на това място.

В района на гара Черепиш има какво да се прави, макар че това не е населено място. Когато за първи път се изкачих на високо и огелдах околноста, останах крайно изненадан, че Черепиш всъщност e само гарата, манастирът, ханчето, една фабрика за вар и изоставените постройки на някогашната духовна семинария. Противно на очакванията ми, там нямаше село или поне махала.

Слънчевото и топло време на 30 декември предразполагаше за семейно пътешествие и решихме да отидем до Черепишкия манастир. От предишното ходене до там знаех, че след затварянето на гарата запустението е станало още по-повсеместно. Дори и така подготвен, гледката, която заварих при пристигането ни, направо ме смая. Някога коловозите пред гарата бяха три. Сега е останал само един. Реших, че някой е успял да открадне другите два. От единия са останали само траверсите, а след демонтажа на втория мястото му между пероните изглежда като пресъхнал плавателен канал. По-късно от съдържателите на Черепишкото ханче разбрах, че всъщност единият коловоз го ремонтират. Но това май не се отнасяше за онзи, от който са останали само траверсите.

Запомнил съм портите на Черепишкия манастир „Успение богородично” с това, че винаги са отворени. Такива бяха и сега. Но в двора не се забелязваше жива душа. По което и време на годината да съм идвал в манастира, пред една от постройките винаги са се изтягали котки. Сега и тях ги нямаше. Църквата също беше заключена. Нито един комин не пушеше, за да издава, че някъде има човешко присъствие. Дворът, както и всички сгради са поддържани в перфектно състояние, но без никакъв признак на живот всичко изглеждаше като изоставено. Полутахме се малко, но скоро поехме към изхода, защото сами насред обителта неусетно започнахме да се чувстваме като натрапници. Не бяхме изминали и 20 метра от портите, когато силен стържещ звук ни накара да се обърнем. По алеята с гръб към нас вървеше човек, който влачеше на въже след себе си щайга, пълна с цепеници. Значи все пак не сме били единствените хора в манастира. От далеч не бяхме сигурни дали е облечен с расо или просто е препасан с работна престилка. Така или иначе решихме, че е безпредметно да се връщаме. Който и да беше обитателят, със сигурност ни беше видял, но явно нямаше желание да му се нарушава спокойствието от някакви пришълци с малко дете.

Разнебитената изоставена гара и враждебно пустият манастир оставиха у нас доста горчив привкус. За да го преодолеем, се отдадохме на природата. Върнахме се на жп линията, преминахме по моста и продължихме нататък покрай реката. Слънцето вече огравяше само високите части на скалите, а долу в ниското, където вървяхме ние, започна да се усеща по-сериозен хлад. Движехме се с доста интензивна крачка и спусналият се студ не представляваше пречка. Скоро стигнахме до пещера, която ми навя много спомени. Беше през един декемврийски ден преди 11 или 12 години, когато с един приятел слязохме от влака на гара Черепиш. Тъй като тогава зимите бяха по-различни от сега, снегът стигаше малко над коленете ни. Времето в София беше мъгливо и изключително студено, но тук грееше слънце и температурите бяха над нулата. В резултат, когато стигнахме до тази, напомняща на череп пещера, краката ни бяха подгизнали. Направихме единственото, което ни оставаше при тези обстоятелства: запалихме огън в огнището, намиращо се до входа, свалихме обувките си и ги подредихме върху камъните до пламъците. След това си дадохме сметка, че и чорапите ни са в плачевно състояние. Тях нанизахме на пръчки, които закрепихме между камъните, така че да са почти над огъня. С изпънати напред боси крака наблюдавахме как от мокрите ни обувки и чорапи се вдигат облаци пара. След това ядохме туршия и консерви, ъпгрейдвани на място с лук и чесън, както и задължителният за подобни условия препечен хляб. Беше незабравимо приключение, така че когато отново видях пещерата ми стана много носталгичнo.

Неудобството на пътешествията през зимата е късият ден. Когато мракът се спусна, беше още рано за прибиране. Не ни оставаше друго освен да отидем до Черепишкото ханче, което помни и по-добри времена. Някога в Семинарията са се обучавали по 250 ученици, за които са отговаряли 50 преподавателя. Имало е и обслужващ и технически персонал, а и движението по дефилето е било по-наситено. Сега в Черепишкото ханче има едва няколко маси, но пък готвят все така прекрасно, както и първия път, когато седнах там преди вече не знам колко години.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: indreal
Категория: Други
Прочетен: 1619110
Постинги: 267
Коментари: 695
Гласове: 2865